гръмогласно, да пеят и да маршируват с копия на рамо — май само това им бе останало, преди страховете им най-после да ги надвият.

Скоро тук-там из кръга изникнаха огньове. Жените се разготвиха. Глърк се изкатери на каруцата си и надникна надолу към пътя. Огньовете се виждаха… онези ги виждаха. Но нищо не правеше сърцето тъй дръзко, както огъня, а пък едно топло ядене вършеше чудеса с човешката храброст. Дали нейде там се спотайваха снаргове? Е, със снарговете можеха да се справят. Снарговете ги имаше, откакто се помнеха — гадни шубелии бяха те. Имаха мозък, колкото да се сетят, че не бива да нападат хорските села. Предпочитаха да проследят някой самотен пътник, ако им се струваше, че може да им излезе късметът. На Глърк тая промяна у снарговете никак не му се харесваше.

След малко той се спусна долу и измъкна ловния си нож изпод седлото. Той бе издялан от бедрената кост на снарг и ако беше меч, щеше да му върши абсолютно същата работа — а той му вършеше добра работа. Мушна го в колана си и пое подадената от жена му паница супа.

Нощта изтъняваше. Стражите клюмаха. Тъмни сенки шаваха сред космите покрай осветения кръг… сякаш около кръга от светлина бе израснал друг кръг — от дълбок мрак.

Нападението дойде от южната страна на лагера. Надигна се вой. После една каруца се разтресе. Стражът отгоре й скочи на земята — инак щеше като нищо да умре. Беше Гърт, най-големият син на Глърк.

— Всички на оръжие! Всички на оръжие! Дръжте се в кръг! — кресна Глърк и прескочи огъня, сграбчил по едно копие и в двете ръце. Докато тичаше, метна едното и чу, че се удари в нещо.

Тия снаргове никак не приличаха на онези, които познаваше — мина му през ума и тази мисъл го вцепени. Осмеляваха се да ги нападат и носеха на гръб хора — или поне същества, прилични на хора, със зелени очи и зъби като игли. Глърк се поколеба. Една стрела одраска ръката му.

Конете се разцвилиха, взеха да изтръгват колчетата на коневръза от земята и се втурнаха в панически бяг направо през щуращата се тълпа.

Глърк видя как още една каруца се преобръща, а после над него се надвеси снарг. Нашийникът му сияеше. Разнесе се рев, после трясък и… покрай ръката му отново се разстла мрак и надвисна над ума му като внезапна нощ.

* * *

Огньовете отпред сияеха като фарове. Тримата се спускаха с конете си надолу по усойната пътека.

— Трябва да се отправим към империята — рече Писмир. — То, положението, няма как да стане по…

Сепна се. Бейн тъкмо измъкваше меча си. Рижият слезе тихо от коня и се запромъква напред. Със свободната си ръка направи знак на Писмир да продължава да говори.

— Пък и Уеър е толкова приятен по това време на годината, то се знае — побърза да добави Писмир. — И има толкова много странични пътчета и исторически…

— Отдавна ли познаваш Бейн? — Снибрил гледаше как непознатият напредва, цял нащрек.

— Старо другарче ми е той.

— Ама кой е…

Бейн пристъпи напред и изведнъж се врътна на пети. Мечът му изсвистя сред сенките. Чу се сумтене и някакво тяло тупна тежко напреки на пътеката. Из ръцете му изпадна грубо издялан черен меч.

Снибрил хлъцна и отскочи назад. Онова нещо бе облечено в ризница от черна кожа, обшита с костени халки. На пръв поглед приличаше на човек, но щом Снибрил се приближи, забеляза козината, лапите и издължената животинска муцуна.

— Моули — рече Бейн. — Ех, как ги надушвам само!

— Трябва по-живо да мърдаме оттук! — защура се Писмир. — Те никога не се движат сами!

— Ама той прилича на човек! — възкликна Снибрил. — Мислех си, че такива чудовища и зверове ги има само по Неметените Кьошета!

— Може да са и мелез от чудовище и звяр — обади се Бейн.

Далечните огньове в миг угаснаха и се разнесе вой на снарг.

Още преди воят да заглъхне, Снибрил вече се бе метнал върху Роланд и бе препуснал. Останалите плътно го следваха. Там, отпред, се чуваха крясъци и вой, а в светлината сновяха черни силуети. Щом излязоха на полянката сред разтурения кръг от каруци, Снибрил усети, че конят под него се напрегна — готвеше се да скочи.

Той се вкопчи здраво в гривата, докато другите разчистят покрива на една каруца, по който тук-там бе останало някое читаво място — и те леко се приземиха насред кръга.

Няколко повалени каруци бяха пламнали и това удържаше чудовищата. Ала някои от тях бяха успели да се промъкнат вътре и ръмжаха по хората, които се опитваха да ги намушат с ножове.

Глърк се бе проснал неподвижен под огромната лапа на един снарг — по-голям снарг Снибрил не беше виждал. Грамадните пламтящи очи се извърнаха леко и съзряха мунрунга. Щеше му се да побегне — ала конят не помръдваше. И ездачът на гърба на снарга го бе видял. Ухили се — много неприятно.

Снибрил се плъзна долу на земята и вдигна копието на Глърк. Тежичко си беше. Глърк си падаше по копия, които нормален човек не би успял и да вдигне, пък за хвърляне да не говорим. Внимателно го стисна и прицели острието му право в звяра.

Снаргът се извърна, а заедно с него и ездачът му. Явно личеше, че огромният звяр се е напрегнал като пружина.

Виждаше и Роланд. Конят тихомълком ги бе заобиколил и сега снаргът и ездачът му бяха точно пред него. Опашката на Роланд потръпваше…

…Той метна къч. И с двете задни копита.

Ездачът изфуча покрай рамото на Снибрил. Бе вече мъртъв. Никой не би успял хем да изглежда така, хем да е още жив.

Снаргът изръмжа смаяно, изгледа Снибрил и скочи.

Никога не преследвай плячката си — учеше го Писмир. — Би трябвало да я причакваш — необходимо е само да наблюдаваш и да внимаваш.

Снибрил дори не се и замисли. Заклещи тъпия край на копието в земята и го стисна здраво. Посред скока Снаргът се усети, че май е постъпил много тъпо — ала вече беше твърде късно, защото се носеше стремглаво не към някакво си слабосилно същество, а към добре наточено острие…

Такава бе първата битка.

ГЛАВА 3

Когато Снибрил се събуди, нощта преваляше. Той лежеше край угасващ огън, завит с рунтава кожа. Беше му горещо и всичко го болеше. Побърза да затвори очи.

— Буден си — обади се Бейн. Беше се облегнал на някакво буре, а шапката, по обичайному, бе нахлупил връз очите си. Роланд беше завързан на съседния косъм.

Снибрил се надигна с широка прозявка.

— Какво стана? Добре ли са всички?

— А, да, да. Или поне на това вие му викате добре. Вие, мунрунгите, сте много мъчни за убиване. Ала има доста ранени — а най-зле, боя се, е брат ти. Моулите много разчитат на отровата, с която мажат мечовете си — а тя ти докарва, ами… сън, от който няма събуждане. Писмир в момента е при него. Не, не, лежи си там. Ако някой може да го излекува, то това е тъкмо Писмир. Хич няма да си от помощ, ако му се моткаш из краката. Освен това — добави той бързо, щом забеляза как го гледа Снибрил — ти как си бе, човек? Докато те измъкнем изпод оная гад…

Снибрил, измънка нещо под носа си и се огледа. Лагерът беше толкова мирен и кротък, че повече не можеше и да бъде — което ще рече, че ранните зори кънтяха от какви ли не звуци, крясъци и хорска патардия. При това жизнерадостна патардия с отчетлива дръзка нотка.

Нападението бе отблъснато. За миг — докато първата светлина на деня се процеждаше сред космите — мунрунгите се бяха почувствали готови да се нахвърлят на самия Фрей и на цялата му сюрия снаргове.

Вы читаете Килимените хора
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×