А в Уеър никога не съм ходил. Ама съм чувал, че бил невероятна гледка. Би било добре да го посетим… След няколко часа сме там.

— Уеър! — възкликна Снибрил.

ГЛАВА 18

Уеър бе построен покрай пет гигантски косъма. Всъщност това бяха три града, построени един около друг. Дебела стена опасваше Имперския Уеър — град с широки булеварди, застлани с дърво и сол и украсени със статуи, град с китни алеи и величествени здания, а на всеки завой се извисяваха паметници в чест на отколешни битки и славни победи, че и на едно-две от по-славните поражения.

Всъщност в Имперския Уеър живееха малцина — някой и друг пазач и градинар, и една тайфа скулптори. Това беше град за разглеждане, а не за живеене.

Около него, ограден със стена от остри космени колове, се простираше Уеър на Търговците — градът, който повечето хора смятаха за истинския Уеър. Обикновено тесните му улички бяха претъпкани със сергии и хора от целия Килим, и всички до един се опитваха да се преметнат един друг по онзи открит и честен начин, известен като „правене на бизнес“. Тук можеше да чуеш какви ли не езици, най-често на много висок глас. Уеър бе мястото, където хората идваха, за да търгуват.

Думийците бяха построили своята Империя с меч, ала я крепяха с пари. Те ги бяха измислили. Преди да се появят парите, хората си купуваха разни неща срещу крави и прасета, които не бяха много удобни за тази цел, тъй като се налагаше през цялото време да ги храниш и къткаш, пък се случваше и да опънат петалата. И тогава изведнъж ти излизат Думийците с туй нещо, наречено пари, а пък то беше дребно и лесно за кътане — можеше да си го пъхнеш в някой чорап и да си го скриеш под дюшека, а я се опитай да направиш същото с някоя крава или прасе! А пък то можеше да се превръща в крава или прасе. Освен това отгоре му бяха изрисувани императори и разни други картинки, които бяха интересни за Гледане. Или поне по-интересни от прасетата и кравите.

И — поне Писмир така разправяше — точно с това думийците укрепили империята си. Защото почнеш ли да използваш Думийските пари — толкоз лесни и толкоз удобни за употреба, да не говорим че не ти мучат по цяла нощ — почваш и да пестиш за това-онова и да продаваш в най-близкия пазарен град едно-друго, и да не налиташ на съседните племена чак толкоз често като едно време. А можеше и да си купиш от пазара невиждани досега неща — шарени платове, най-различни плодове, книги… И съвсем скоро почваш всичко да вършиш като Думийците, защото така се живее по-добре. О, по-нататък почваш и да се тюхкаш колко по-хубав бил животът едно време, преди да се появят всичките тия пари, мир, покой и тям подобни, и колко по-забавно е било, когато вечер хората се изтупвали с най-новите си оръжия и излизали да си правят веселото — но всъщност никой не си пада чак толкоз по идеята ония времена да се върнат.

„Икономически империализъм!“ — бе рекъл веднъж Писмир и бе награбил шепа монети. — Прекрасна идея. Такава една чистичка и простичка. Веднъж като я пуснеш, самичка си работи. Нали разбирате, Императорът е онзи, който ви гарантира, че с тия пари можете да си купите нещо. Всеки път, когато някой даде някому монета или протегне ръка да вземе тази монета, се превръща в мъничък войник, защитник на Империята. Да се смаеш!

Никой нищо не разбра от всичко това, но пък си пролича, че той самият го смята за особено важно.

А най-накрая, встрани от трескавия град, имаше едно малко оградено местенце, горе-долу колкото махала.

Това бе Уеър. Малкото селце, откъдето бе започнала Думийската Империя. Всъщност никой не знаеше нито как, нито защо Съдбата е избрала това мъничко племе, а после го е опънала като голяма гумена прашка и го е запратила да покори света. В днешно време почти никой не ходеше в стария Уеър. Сигурно скоро щяха да го разбутат, та да се отвори място за още статуи.

Снибрил забеляза стария Уеър много по-късно. Първо съзря зидовете на града, ширнали се надалеч и в двете посоки. Виждаше и блясъка на брони върху стените — караулът ги обикаляше с бавна крачка. Всичко изглеждаше мирно и спокойно, все едно Фрей никога не е съществувал.

Кареус свали шлема си и тайничко го поизлъска.

— Може и да си навлечем неприятности, ако се опитаме да вкараме дефтмените вътре — прошепна той на Снибрил.

— Не само че „може“ — съгласи се той, — ами „ще“.

— Значи, засега опъваме лагера отвън. А ти по-добре ела с мен в града.

Снибрил внимателно огледа стените.

— Толкоз е тихо и мирно… А аз си мислех, че тук бушува война! Инак защо ще ви привикват?

— Тъкмо това отивам да разбера. — Кареус плюна на ръцете си и се опита да си поприглади косата. — Има нещо гнило тука… Нали се сещаш ти как предугаждаш кога ще връхлети Фрей?

— Да.

— Е, аз пък така усещам кога се е задала някоя неприятност. Точно това ни чака. Ух, как го усещам! Давай да вървим.

Снибрил яздеше подир сержанта по уеърските улици. Наглед всичко си беше нормално. Или поне изглеждаше така, както според него би трябвало да изглежда, когато всичко е нормално. Беше същото като в Трегон Марус, ама по-голямо. Много по-голямо. Опитваше се да не изостава заради изпълнилата улиците тълпа и да си дава вид, че всичко туй му е познато.

Като по-малък, когато и да си помислеше за Уеър, си представяше, че той излъчва нещо като сияние. Точно така говореха за него хората. Бе си представял Уеър по какви ли не странни начини, ала такова нещо не му бе идвало наум — че ще е просто по-едра версия на най-обикновен град, с повече хора и с повече статуи.

Кареус го заведе в една казарма точно зад стената на Имперския Град, а после спряха до една маса на открито, където зад камара хартии се бе сгушил дребничък, хилав думиец. Постоянно пристигаха вестовои и грабваха по някой лист от масата, а други постоянно носеха нови. Думиецът изглеждаше изнервен.

— Да? — вдигна поглед той.

— Аз съм… — отвори уста сержантът.

— Ох, знам ли вече, тука само ми се мъкнат какви ли не, а ти сигурно никакви документи не си носиш, а? НЕ? Не носиш, как ще носиш… — Дребосъкът взе нервно да ровичка в собствения си куп бумаги. — Очакват все аз всичко да следя, пък мога ли да го следя?! Така ли се управлява армия?! Е, хайде, име и чин, име и чин…

Сержантът вдигна ръка. За миг Снибрил си помисли, че се гласи да цапардоса хилчото, но излезе че е тръгнал да козирува.

— Сержант Кареус, Петнайсти легион! — представи се той. — Ние сме пред града — онези от нас, които останаха живи! Разбирате ли? Молим за разрешение да бъдем допуснати в казармата! Ние се бихме…

— Петнайсти легион, Петнайсти легион… — продължи да ровичка хилчото из бумагите.

— Бяхме призовани — продължи Кареус. — Пристигна вестовой. „Върнете се веднага в Уеър“. Наложи се да се бием почти през це…

— Много промени станаха — обади се най-после бумагоровецът.

Нещо в тона му порази Снибрил почти колкото приближаването на Фрей.

— Що за промени? — обади се бързо Снибрил. Човечецът го погледна.

— Този пък кой е? — изгледа го той подозрително. — Нещо на туземец ми прилича…

— Вижте — търпеливо подхвана Кареус, — ние се върнахме толкова отдалече, защото…

— А, онази работа с Фрей ли? — прекъсна го хилавият. — Всичко е уредено. Сключихме договор.

— Договор?! С Фрей?! — изуми се Снибрил.

— Мирен договор с Моулите, естествено. Ама вие нищо ли не знаете?!

Снибрил зяпна. Кареус се вкопчи в ръката му.

— О… — намеси се той високо и отчетливо. — Добре. Не е ли чудесно, а? Няма да ви отнемаме повече време. Хайде, Снибрил.

— Ама…!

— Сигурен съм, че този господин има много важна работа с тези документи — посочи сержантът.

— Защо го направи?! — изстреля Снибрил веднага щом сержантът припряно го изтика навън.

Вы читаете Килимените хора
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату