Брашнян се ухили. Измъкна изпод една голяма дървена маса огромен касапски сатър, размаха го с единствената си ръка и го стовари върху един дръвник. Дръвникът се сцепи на две.
— Кой, ние ли? — вдигна вежди той.
Стражите при дворцовата порта и без това си бяха изнервени. Не си харесваха професията. Ала заповедите са си заповеди, дори когато не си сигурен откъде идат. Или поне за думийците е така. Че къде щяхме да стигнем, ако не се подчинявахме на заповеди? И още повече се изнервиха, когато четирима уайти, загърнати в тежки наметала, се появиха на портала, тикайки количка. Единият от стражите пристъпи напред.
— Спри! — заповяда той.
Колегата му го сръга.
— Ама това са уайти! Според мене на уайти не може да се казва „Спри“. Те трябва да си имат причина, щом искат да влязат.
— Прав си — обади се един от уайтите.
— Ама единият яде краставица… — неуверено проточи първият страж.
— Предполагам, че и уайтите ядат.
— Пък и са само четирима. Седем трябва да са — упорстваше първият.
— Ние бяхме се разболели — обясни друг уайт.
— Макар че, естествено, като казваме „ние“, то нямаме предвид… — подхвана трети.
Онзи до него го сръга в ребрата.
Първият страж май наистина си беше наумил да не се предава толкоз лесно.
— Според мене вие не сте никакви уайти! — отсече той. Уайтът, който нагъваше краставица, обърна качулка към него.
— Мога да ти го докажа — измляска той. — Мога да ти кажа какво ще те сполети в бъдеще.
— Ами?!
Уайтът взе един боздуган от каручката.
— Ще бъдеш цапардосан — обяви Глърк.
— Недей много силно! — бутна Бейн качулката си. — Той просто ни се изпречи на пътя. Не ни е враг.
Глърк тресна стражника по възможно най-дружелюбния начин. Вторият посегна към меча си и отвори уста да закрещи, ала усети, че в гърба му опря нещо остро.
— Пусни меча! — заповяда Писмир.
— А като казваме „пусни“, имаме предвид „позволи му да поеме в посока надолу“ — уточни Ухльо Бухлоу, който подскачаше като на пружинки. — Колко вълнуващо!
Брашнян почука на голямата резбована порта. Двамата готвачи зад него бутаха количка. Беше голяма, а бялата покривка се спускаше доземи и от четирите й страни.
След малко един придворен отвори портата.
— Вечерята — обяви Брашнян. — Да я внасяме ли?
— О, готвачът. Много добре — кимна придворният.
Вкараха количката. В стаята имаше двама стражи — седяха на една пейка. Не изглеждаше да цъфтят от щастие.
Имаше и още една врата. Придворният я отвори.
И зад нея имаше стая. Празна. На отсрещната стена пак се виждаше затворена врата.
— Оставете яденето тук — нареди придворният. — И се омитайте.
— Веднага, веднага — закима Брашнян. Готвачите избутаха количката в стаята. После послушно се изнизаха навън. Придворният хлопна вратата.
— Никога ли не си се чудил какво става по-нататък? — попита го Брашнян.
— Не ми е работа да се чудя на императорските работи — изфуча придворният. — Пък да ги бистря с готвача — съвсем не!
— Всъщност — Брашнян смъкна високото си бяло боне — аз съм сержант. Ей, вие там — мирно!
Двамата стражи застанаха мирно, още преди да осъзнаят какво правят. В стаята нахлуха още неколцина готвачи. Всички мъкнеха по нещо остро.
— Вие… — задъха се придворният и чак тогава му стигна до ума, че се намира в една стая с половин дузина едри въоръжени мъжаги, които май никак не желаят да им се крещи. — Вие престъпихте всички заповеди! — довърши той.
— Внесохме храната където трябва. Това беше заповедта — рече му Брашнян. Закуцука към вратата и долепи ухо до нея. — А сега просто си чакаме да видим какво ще стане по-нататък.
Дългата покривка представляваше един вид подвижна палатка.
Той чу как вратата се хлопна зад него. След минутка-две се отвори друга врата.
Замириса на моул. Всъщност, миризмата не беше особено противна: моулите миришеха на кожено палто, което е било четкано за последен път твърде отдавна.
Количката се задвижи. Вратата хлопна — този път зад него, недвусмислено обявявайки финала.
Миризмата на моул едвам се издържаше. И чак сега той чу гласове.
— Вечерята ви, сир. — Беше моулски глас.
— Не съм гладен — обади се човешки глас, но с една такава капризна, хленчеща нотка, която предполагаше, че собственикът му като малък е получавал твърде много бонбони и твърде малко конски евангелия. Беше от онези гласове, дето цял живот са яли само мекото на баницата.
— Сир трябва да похапне. — Моулски глас. — Инак нищичко няма да остане от сир.
— Какво става навън? Няма ли най-после да ме осветлите какво става навън? Защо никой не прави каквото му казвам? — На Снибрил му се стори, че чу тропане с крак. Нито за миг не бе повярвал, че онова, което му разправят за навън, е измислица.
— Гражданската война бушува с пълна сила! — Пак моулски глас. — Вие сте обкръжен от врагове! Само ние можем да ви опазим. Трябва да ни позволите, сир.
— Извикайте Фрей да ги разгроми! — Императорът, помисли си Снибрил с ужас. Само добре гледаните хора могат да са толкоз нахални.
— Скоро, скоро ще го извикаме, точно както направихме и в Джеопард. — Трети моулски глас. — Междувременно, моите войски се бият храбро на ваша страна! Може би ще се наложи да извикаме и Фрей, като му дойде времето.
— Обкръжен съм от врагове! — изциври императорът.
— Да, да — обади се моулски глас. Все едно приказваше на бебе.
— И всеки трябва да прави онова, което аз му кажа!
— Да, да. — Моулски глас. — В границите на разумното.
— Нали знаете какво се прави с враговете? — обади се императорът. — Изпращат ги на някое забутано и много гадно място!
Че нашето село не беше чак толкоз гадно, помисли си Снибрил. Писмир разправяше, че било пропито с домашен уют. Пък аз си мислех, че императорът е храбър и благороден!
— Вече огладнях. Свършихте ли да опитвате храната ми?
— Не съвсем, сир.
— Ама то почти нищичко не е останало!
— Отровата може да се крие дори и в последната хапка, сир — обади се моулски глас и на Снибрил му просветна, че онзи говори с пълна уста.
— Да. Да, разбира се, вие сте прави — несигурно рече императорът. — Никога не съм имал доверие на ония готвачи. Твърде много неща им липсват. Ама… хайде поне една коричка, а?
— О, защо не, разбира се, сир. Мисля, че и на ей този сос можем да се доверим донякъде…
— И сме били толкова път, за да защитим този?! — ужаси се Снибрил.
А после си помисли: А какво би казал Бейн? Ето какво би казал: какъвто ще да е, но той е нашият император. Трябва нещо да се направи.
Добре, ами Писмир какво би казал? Би казал: слушай и наблюдавай, а после предприеми действия,
