— Кой, краставиците ли?
— Да, ама не и в Уеър — възрази Писмир. — Не и тук. Не мога да го повярвам! Не и в столицата! Със сигурност не!
— Че кой ще ти се сети да проверява какво става в столицата? — парира го Бейн.
— Като си говорим за това, аз да не би да съм ги очаквал в Джеопард! — подкрепи го Брокандо.
— Ама ние за краставиците ли си говорим?
— Да, но не и в… Уеър — отрони Писмир.
— Така ли мислиш? Аз пък си го мислех същото за Джеопард.
— Напоследък не пускат почти никого в града — обади се Ухльо Бухлоу.
— Абе вие май не говорите за краставици, а?
— Какво да ги правим?! — попита Писмир.
— Накълцайте ги! — Глърк размаха войнствено една краставица.
Бейн сложи ръка на меча си.
— Да… знаех си аз, че така ще стане. Уеър навремето бе велик град! Ние се борехме за всичко. И като го получихме, просто му отпуснахме края. Никакви усилия… Нито гордост. Нито чест. Само тлъсти млади императори и тъпите им придворни. Е, аз това не го искам. Не и в Уеър. Да вървим — надигна се той.
— О, не — спря го Писмир. — Ти как я смяташ? Да нахлуеш в Двореца, размахал меч, и да трепеш де що видиш моул?
И Брокандо се надигна.
— Каква умна мисъл! Какъв прекрасен план! Много се радвам, че най-накрая го догодихме. Напред…
— Ама това е нелепо! — избухна Писмир. — Че какъв план е това! Кажи им, Глърк! Ти поне можеш да погледнеш отвисоко!
— Да, че е нелепо — нелепо е — съгласи се едрият вожд.
— Точно така! — кимна Писмир.
— Първо ще си допием чайчето — продължи Глърк, — пък тогава ще нападаме Двореца. Не е хубаво да се напада на гладно.
— Тия са откачили! — ревна Писмир.
— Чуй сега — надигна се Бейн. — Нали знаеш тя какво каза. Няма толкова дребно нещо, че да не може да промени всичко останало. Един човек, в нужния момент…
— Ама ние сме трима — обади се Брокандо.
— Още по-добре!
— Ох, да му се не види! Май ще е по-добре и аз да дойда! — възкликна Писмир. — Ако ще и заради това да ви вардя да не свършите някоя още по-голяма глупост!
— Може ли и аз да дойда? — обади се Ухльо Бухлоу.
— Видя ли? — рече Бейн. — Я си представи, щом един може да промени всичко, петима пък как биха могли да го променят! А и да сбъркаме, няма да има никакво значение. Но ако сме прави… Че какво друго ни е останало? Да търчим насам-натам? Да крещим? Да се опитаме да вдигнем войската на крак? Я сега да видим…
— Както и да е, стените на двореца са твърде високи. И много дебели — напомни Писмир.
— Нищо не може да спре един поун, щом е тръгнал нанякъде — рече Бейн. — Нито пък мен!
— Винаги съм се чудил… — наруши Брокандо внезапната тишина. — И сега най-после го разбрах.
— Сега пък какво си разбрал? — Писмир вече бе изпаднал в пълен потрес.
— Защо Думийците са завладели Килима — рече Кралят. — Защото всеки път, когато са тръгвали нанякъде, са мислели по този начин.
След малко Глърк се обади.
— Някой да има представа как ще влезем?
ГЛАВА 19
И Снибрил разбра нещо. Разбра с каква власт разполагат сержантите.
Кареус бе открил дворцовата кухня — сержантите винаги надушват къде са кухните. Тя представляваше дълго схлупено помещение с дузина печки и почернял от сажди таван.
После бе намерил и главния готвач — негов стар приятел.
— Това е Брашнян — той представи Снибрил на един шишко с червендалесто лице, белег на носа, превръзка на окото и една-единствена ръка. — Навремето служехме заедно.
— И той ли беше сержант? — поинтересува се Снибрил.
— Позна! — ухили се Брашнян. И белегът му чак се ухили. Излезе извън масата и Снибрил забеляза, че единият му крак е дървен.
— Десетки кампании съм преживял — улови погледа му Брашнян. — А после един ден Кареус ме награби и ме изнесе от боя, и ми вика ей, Брашняне, чуй ме, мойто момче, по-добре веднага да се уволняваш, докато все нещо е останало от тебе, та да има какво да изпратим у вас. Радвам се, че пак те виждам, друже.
— Ама че странни работи стават напоследък, Брашняне — рече сержантът.
— Хич не си сбъркал. Уволниха де що имаше висше началство. Императора никой не го е виждал вече цели две седмици. Все в покоите си стои. Яденето всичкото му го пращаме там.
— Ами тия съветници — обади се Снибрил. — Те пък какви са?
— Никой не ги е виждал — почеса се Брашнян по гърба с черпака. — Ама аз веднъж се качих там с подноса. Та, да ти кажа, смърдят на…
— На моули?!
Неколцина готвачи се бяха примъкнали по-наблизо и бяха наострили уши. Всичките досущ приличаха на Брашнян. Бяха около половин дузина, но имаха ръце, крака, очи и уши кажи-речи колкото за четирима. А повечето имаха толкова белези по кожата си, че на морски шах да играеш върху нея.
— А така — кимна Брашнян. — Пък аз доста пъти съм приближавал моул, знам ги как смърдят! На нас тука тая работа хич не ни харесва. Ама сме само шепа народ! Да имаше още някой с нас…
Кареус и Снибрил се спогледаха.
— Ами че тоя някой е тук, в двореца — рече Снибрил.
Огледа готвачите. На ръст всичките бяха мъже и половина.
— Всичките сте били сержанти, а? Личи си ви!
— Е, нали разбираш — обясни Брашнян, — като си сержант, се научаваш да се вреждаш — как, като се уволниш, да гепиш на баницата мекото. Цял ден на топличко, манджа три пъти дневно… Стар сержант навсякъде се врежда.
— Хайде да отидем да… — поде Снибрил. Млъкна и се взря в тъмния отсрещен край на задимената кухня.
— Тази пък коя е?
— Кой? — извърнаха глави сержантите.
Снибрил се поколеба.
— Там имаше жена — смънка той. — В бяло. И с някакво бяло животно. И разправяше, че…
Млъкна.
— Никакви жени не се допускат в кухнята! — рече Брашнян. — По причина, че за сержанти не ги бива.
Снибрил разтърси глава. Сигурно му се е привидяло — рече си той. Напоследък много се напрягаше…
— Сержант Кареус, ще се върнеш ли да доведеш войската?
— И ще нападнем Уеър?
— Ще го защищаваме…
— С кого ще се бием?
— Надявам се, че като се върнеш, и враг ще се е намерил… Ей, готвачите, да имате някакво оръжие?
