На първо място стоеше въпросът за оръжията. С него се зае Брашнян. Копията например. Връзваш един кухненски нож на пръчка — и готово, досущ като истинско! Особено пък ако те намуши. А като набиеш шепа пирони по една космена цепеница, ставаше боздуган, който хич не придиряше — всекиго можеше да цапнеш с него. Сержантите строиха де що имаше здрав-прав мъж или момче и проведоха пред тях кратко показно.
Глърк отдели доста време да им помага. Брашнян се изказа, че Глърк си бил роден сержант, каквото и да означаваше това.
На Брокандо повериха задачата да пази жените и децата. Според Снибрил той нещо много се усмихваше, като се съгласи. А Бейн беше навсякъде и раздаваше ли, раздаваше заповеди. Кроеше ли, кроеше планове. Надзираваше специалните строителни работи, спешно провеждани извън стените.
Писмир и Ухльо Бухлоу играеха на една игра. Тя се състоеше в местене на мънички фигурки на войници по дъска на черни и бели квадратчета. Писмир твърдеше, че играел, защото тази игра съсредоточавала мисълта, а освен това и защото Ухльо залагал много на едро и не бил от най-добрите.
Снибрил се мотаеше като муха без глава. Най-накрая намери Бейн, облегнал се на бойниците на една от главните порти — взираше се напрегнато в отсрещния космалак. Тук постоянно пазеха стражи с ловджийски рогове — да предупредят града, ако някой нападне.
— Нищо не виждам — заприказва Снибрил. — Изпратихме патрули. И те нищо не са открили.
— Не търся моули — осведоми го Бейн.
— Ами какво търсиш тогава?
— Хммм? А, нищо, никого…
— Една дама в бяло — усмихна се Снибрил. — И аз я видях.
— Тя трябва да гледа, за да накара нещата да се случват… — Бейн явно се постегна. — Нещо не ми харесва тая работа. Много е тихо.
— По-добре е от „много шумно“…
— Как ти е главата?
— Нищо й няма.
— Сигурен ли си?
— Много си ми е добре!
— О…
Бейн хвърли поглед към специалните укрепления. Всеки, който можеше да се включи, се бе включил в работата по тях — бе копал окопи в прахта и бе я трупал в нисък вал отпред. Като погледнеш откъм космите, нищо не се виждаше.
— Едно време и Уеър е представлявал само това — рече той. — Само една канавка и една стена, и навсякъде край него е гъмжало от врагове…
— Глърк мисли, че всички моули до един са си отишли. Трябва да са ни чули. Ама те всъщност защо само ни нападат?
— Всеки все нещо трябва да върши. — Бейн все още беше кисел.
— Виж — заговори Снибрил. — Всички са готови! Бездруго по-готови не могат и да бъдат. Завардили сме всички дупки! Ами какво ще стане по-нататък? Ти хвърли императора в затвора, ами по-нататък?
— Мислиш ли, че ще има по-нататък?
— Винаги има по-нататък — рече Снибрил. — Глърк ми каза, че ти го е казала Кулейна. Работата е в това да получиш онова „по-нататък“, което искаш.
Той се почеса по главата. Нещо го засърбя зад ухото.
— Ама то това доколко можем да поддържаме готовност си има граница! — забеляза Бейн.
Снибрил пак се почеса по ухото.
— Бейн!!!
— Ако изобщо сме готови. Като ми го каза онова, си помислих, че уайтите могат и да ни помогнат, ама те просто офейкаха…
— Бейн!!!
Снибрил усещаше как някой сякаш се опитва да му завре ушите вътре в главата, и то чак по средата.
— Фрей? — вдигна вежди Бейн.
Снибрил кимна — дори и от това го заболя.
— Колко време имаме?
Снибрил протегна ръка, разперил пръсти. Бейн изтича при най-близкия страж, надигна рога и го наду. От рога изригна прах.
То си е смешно: когато съществува даден сигнал „тревога“ — и хората открай време си знаят, че такъв съществува, и въпросната „тревога“ прозвучи за пръв път… хората изобщо не реагират както трябва. Мотаят се като изтървани и си приказват ей-такива неща: „Някой си прави бъзик с тревогата май“ и „Кой е тоя, дето свири тревога, бе? Че с това майтап бива ли!“
Та точно това стана и сега. Бейн погледна надолу към улиците, препълнени с объркани хора, и изохка.
— Почва се! — изкрещя той. — Ей-сега!!!
Един думиец колебливо вдигна ръка.
— И тая тревога ли е учебна? — попита той. — Тия дни имаше много учебни тревоги.
— Не!
— О, така ли. Ами добре.
Миг по-късно във въздуха екнаха заповеди. Снибрил залитна и падна на колене. Уеър бързо опустяваше.
— …трети отряд! На централния площад! По-далече от сградите!
— …бинтовете, бинтовете, у кого са бинтовете?
— …помнете, могат да нахлуят изотдолу!
На Снибрил му се искаше единствено да се завре в някоя дупка и да я запуши след себе си. Усещаше главата си като сплескана.
— Добре, стройте поуните в редица!
Е, все пак можеше да върви. Със залитане, без никой да му обръща внимание, той почти се изтърколи надолу по стълбата и взе да си проправя пипнешком път към коневръза, където бе завързал Роланд. Изкатери се върху гърба на коня и се вля в потока от хора, напускащи Уеър.
И точно тогава животните усетиха Фрей. Поуните, вече отвъд портата, затръбиха. Конете се разцвилиха, а някои търтиха към космалака край градските стени. Между краката на хората се стрелкаха кучета и котки.
Искат да се махнат оттук — унило си помисли Снибрил.
Къщите затрепериха — много леко.
После — все още беззвучно — надвесилите се над града косми взеха да се превиват.
А после се разнесе и скърцането — дълго и протяжно, все едно грамадна тежест притискаше хиляди косми.
— Точно над главата ми е! — помисли си Снибрил.
Хората, които напускаха Уеър, вече хич нямаха нужда от увещания. Космите над града все повече и повече се накланяха един към друг, пъшкаха и скърцаха, а тежестта ги притискаше…
Никога нищо не сме успели да свършим навреме…
Роланд прелетя през портата в галоп.
Зидовете рухнаха. Земята шаваше като кожата на някакво животно. Къщите се срутваха. Уеър самичък се рушеше.
Ушите на Снибрил изпращяха и главата го отпусна. Едва не заплака.
Обърна поглед към града отзад. Килимът се бе вдлъбнал под Фрей, зидовете продължаваха да падат, ала почти всички се бяха измъкнали навреме. Двойка войници се изтърколи през портала, тъкмо преди той да се строполи.
Точно над нас е — помисли си Снибрил. — Все едно някой иска да ни убие. Ала Писмир смята, че Фрей е просто някаква непонятна природна сила. Това дали е по-добре? Хиляди от нас — убити от нещо, което
