които да не са прибързани и да се основават на получената информация. Е, това не е кой знае каква помощ.
Брокандо би казал… не, би изкрещял: Атакааааа!!!
Глърк нямаше и да изкрещи.
Ох, стига вече. Само се надявам Брашнян още да е там отвън.
Бейн надникна иззад един ъгъл и махна на останалите.
— И гледайте да не приличате много на конспиратори — посъветва ги Писмир. — Ако си се разхождаме, все едно по право ни се полага, стражите изобщо няма и да ни забележат.
— Писна ми да се спотайвам — изхленчи един много дребничък уайт най-отзад. — Така ли трябва да се държи един крал?!
Бейн захвърли наметалото си.
— Според мен тези стражи го приеха много добре, като се има предвид, че…
— Като се има предвид какво? — обади се Глърк.
— Че изядоха по някой и друг тупаник. Те определено искаха да ги овържем, според мен. Не им харесваше онова, което се налагаше да вършат.
— Да, ама го вършеха — обади се Брокандо. — Подчиняваха се на заповед. Ама че глупаво. Че ако ние, дефтмените, през цялото време се подчинявахме на заповеди, докъде щяхме да стигнем?
— Сигурно щяхте да владеете Килима — обади се Писмир.
— Ха! — смая се Брокандо. — Да, ама проблемът с подчиняването на заповеди е, че по някое време ти става навик. Пък и всичко зависи от това кой ти ги дава.
Стигнаха до нова порта. Там също имаше двама стражи. Глърк стисна тоягата си.
— Не — пресече го Бейн. — Нека аз.
Пристъпи напред.
— Хей, вие — миррррно! За пооооочест! Чудесно, чудесно. Хайде, наште.
Единият войник май нещо се усъмни.
— Имаме заповед да не пускаме вътре когото и да е! — осмели се да каже той.
— Ние не сме кои да е — сряза го Бейн. — И това е заповед!
Стражникът застана мирно.
— Дасър! Тъйвярносър!
— Не ми приказвай, мене тук ме няма — рече Бейн.
Стражът тъкмо понечи да му каже нещо, и кимна безмълвно.
— Добро момче. Хайде!
Минавайки, Ухльо Бухлоу потупа войника по рамото.
— Разбира се, като казваме „тук ме няма“, го употребяваме само в преносен сми…
Писмир го сграбчи за яката.
— Мърдай!
В стаята имаше четирима моули, оцъклили се в почуда срещу Снибрил. Имаше и един младеж, горе-долу на неговите години, който, странно, реагира по-бързо от моулите. До момента, в който проговори, почудата вече му беше минала и го бе прихванал гневът. Императорът вдигна пухкава длан, цяла в пръстени.
— Тоя не е готвач! — зави той. — Всичко си има! Какво търси тука?
Снибрил пусна копието си и го сграбчи за ръката.
— Идваш с мен — нареди той, и добави, — сир.
Размаха меч към моулите.
— Четирима на един сме. Това значи, че има четири пъти по-голяма вероятност аз да посека някой от вас, пък казва ли ви някой кой ще бъде?
Моулите не бяха и шавнали. После единият се усмихна. Императорът се бореше с желязната хватка на Снибрил.
— Много мъдро, сир — рече моулът, който се бе усмихнал.
— Тук съм, за да те спася! — обърна се Снибрил към императора. — Това са моули! Те ще унищожат Империята!
— Империята си е наред и е в пълна безопасност — самодоволно заяви императорът.
Снибрил се смая.
— Ами Фрей?
— Джорнарилийш и неговите хора могат да командват Фрей! Фрей напада само моите врагове. Не е ли така?
— Точно така е, сир — обади се онзи, когото бяха нарекли Джорнарилийш. Беше висок, едър моул.
Тоя не е като Гормалийш — помисли си Снибрил. — Изглежда умен.
— Той връхлита навсякъде! — изкрещя Снибрил.
— Това доказва, че имам много врагове — сериозно заяви императорът.
Моулите пристъпваха все по-напред, и изведнъж дефтменският начин за оценка на препятствията взе да му се струва далеч по-непривлекателен.
— Пусни меча и остави императора на мира — обади се Джорнарилийш. — Инак ще повикам Фрей!
— Кога, сега ли? — рече Снибрил.
— Да!
— Ами хайде де!
— Не! — изциври императорът.
Мисълта на Снибрил бе съвършено ясна.
— Не можете — усмихна се той. — Те не могат, сир. Само заплашват. Те не го могат. Те не са поразлични от мен!
Едва сега успя да се огледа и забеляза в единия от ъглите дупка с полепнала по ръба й козина.
— Дошли сте от Подкилимието — рече той. — Хитро измислено. Думийците се подчиняват на заповеди, значи на вас ви е оставало само да попаднете в центъра, там, където те се издават. Трябвало е само да уплашите тоя… тоя идиот!
Императорът почервеня от гняв.
— Ще наредя да те екзе…
— Ох, я млък! — сряза го Снибрил.
Моулите извадиха мечове и се нахвърлиха върху му. Но четири на един си е неизгодно съотношение: означава, че всеки от четиримата чака някой от останалите да удари пръв единия.
Нямаше ни удари, ни атаки, ни отбивания — това го има, когато хората се бият с мечове за кеф и разнообразие. Когато се бият наистина, то все едно гледаш две вятърни мелници с наточени крила. Идеята е да съсечеш другия, и то много зле, а не да правиш прекрасно впечатление.
Снибрил заотстъпва към вратата, като отбиваше ударите, доколкото можеше. Един моул изкрещя нещо на своя си език и на ръба на дупката цъфнаха още две глави.
Снибрил ритна вратата.
— Брашняне! Отваряй!
Вратата се отвори изведнъж. Стаята отзад бе празна. Снибрил набута вътре императора.
А моулите направиха грешката да тръгнат да ги преследват. Готвачите бяха се скрили зад вратите. Пристъпиха — или по-скоро скокнаха — навън.
Брашнян цапна един моул по главата с черпака.
— Ние сме седем, а те са само четирима — каза той. — Не е честно. Трима от нас няма кого да удрят! Хванете ги, момчета!
— От дупката на пода идват още! — изрева Снибрил, все още вкопчен в императора.
— Добре!
— Ама какво става? Защо е всичко това? — Императорът вече не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уплашен и доста по-млад. На Снибрил почти му дожаля за него.
Готвачите бяха разочаровани. Повечето моули се втурнаха назад към покоите на императора и взеха да се мятат един по един в дупката, като се блъскаха един в друг на върха в отчаян опит да избягат.
