дори и не подозира, че ни има?
Край града все още се виждаха неколцина души. Поуните нищо не можеше да ги скрие. Взря се в космите край Уеър. И оттам изригнаха моули. Имаше време колкото да обърне Роланд и да препусне обратно към града. Конят прескочи една канавка и от нея щръкна главата на Бейн.
— Те са хиляди!
— Чакай ги да дойдат по-близо — рече Бейн.
Моулите и снарговете продължаваха да извират от гората.
Снибрил погледна в канавката. Повечето защитници тук бяха думийски стрелци — лежаха си спокойно и гледаха как приижда черната стена.
— Още ли не са достатъчно близко?
— Още не… Сержант Кареус, дайте сигнал за готовност.
— Тъйвярносър!
Снибрил вече успяваше да различи отделни моули.
Бейн се почеса по брадичката.
— Още не. Още не. Първият удар е най-важният.
Върху праховата могила зад тях нещо проблесна.
Снибрил и Бейн се обърнаха и мярнаха бял силует, съсредоточено вперил взор в прииждащите орди. После той се стопи.
— Сержант Кареус? — тихо повика Бейн.
— Сър?
— Сега! — Сержант Кареус изпъчи рамене и се усмихна под мустак.
— Тъйвярносър! Първи отряд… чакайте, чакайте… пъъъъърви’тряд! Огън, бий! Първи’тряд — назад! Втори’тряд — напред! Втоооооори’тряд! Огън, бий! Първи’тряд — зареееееди! Първи’тряд — напред! Пъъъърви’тряд! Огън, бий!
Малцина са видели как боравят с лъковете си думийските стрелци — по-точно мнозина са ги видели, но тъй като стрелите са били прицелени право в тях, не са имали кой знае каква възможност да си водят подробни записки. Техниката им беше проста — внимаваха само стрелите да летят право към враговете. Не се налагаше стрелците да са добри. Просто трябваше да са бързи. Все едно гледаш машина в действие.
Нападателите нададоха вой. И това беше думийски урок — „удряй предната линия на връхлитащия нападател“. В този случай на врага му се налагаше да губи доста време в опити да не се стъпче самичък. Стрелците се втурнаха по канавката и в двете посоки и оставиха само един малък отряд да държи фронта.
Снибрил тръгна с тях.
Стрелци с лъкове имаше по целия кръг, който канавката описваше около града. Само на едно място моулите бяха успели да се доберат до окопа и там вървяха две битки едновременно — Дефтмените се биеха с моулите, а пък други дефтмени се биеха с първите дефтмени, за да се докопат и те до битката с моулите.
Дефтмените си имаха собствена техника за бой с три пъти по-висок от тях противник — те се изкатерваха по него, и като му стигнеха горе-долу до плешките, с едната ръка се крепяха, а пък с другата се биеха. Което значи, че половината моули улучваха с мечовете собствените си глави.
Последваха още две атаки, преди на моулите да им просветне, че работата отива на зле.
Те се скупчиха край космите — и все още бяха твърде, твърде много.
— Можем цял ден така да си откараме — обади се Брокандо.
— Не, не можем — възрази Бейн.
— Още не сме дали жертви!
— Да, ама защо не отидеш ти да помолиш моулите да ни върнат стрелите?
— О…
— Имаме колкото за още една атака, и толкоз. Пък ако опре до ръкопашен бой, те разполагат с повече ръце от нас.
— А ние пък нали щяхме да носим двойно повече мечове! Ти нали тъй рече!
— Това е просто поговорка. Те ни превъзхождат и по брой, и по оръжие…
— Много хубаво — кимна Брокандо. — Ние обичаме предизвикателствата!
— Ей ги, идат пак — обади се Снибрил. — Я задръжте — малко са. Вижте ги.
Половин дузина снаргове тичаха в тръс пред моулските редици. Спряха по средата между моулската армия и руините на столицата.
— Искат да преговаряме — установи Бейн.
— Можем ли да им имаме доверие? — усъмни се Глърк.
— Не.
— Добре. Много мразя да имам доверие на такива като тях.
— Ала трябва да преговаряте — настоя Писмир. — Винаги си струва да се преговаря.
Най-накрая отидоха при моулите. Снибрил позна водача им — сега беше с корона от солни кристали на главата и ги гледаше с властен поглед. Ала на Бейн му бе по-интересен Гормалийш — и той беше в тайфата.
— Е? — рече Бейн. — Какво имате да ни кажете?
— Името ми е Джорнарилийш — представи се моулът с короната. — Предлагам ви мир. Вие не можете да победите. Шансът е на наша страна.
— Разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже да го използват! — възрази му Бейн.
— И с много храна?
Бейн го пропусна покрай ушите си.
— И що за мир ни предлагате?
— Хвърлете оръжието — настоя Джорнарилийш. — Само тогава ще продължим.
— Аз ли пръв да го хвърля? — рече Бейн, сякаш наистина се бе замислил над въпроса.
— Да. Нямаш избор. — Погледът на Джорнарилийш скачаше от лице на лице. — Нито един от вас няма избор. Приемете моите условия — инак ще умрете! Вие шестимата ще умрете още тук, а и останалите скоро ще ви последват.
— Не го слушайте! — кипна Снибрил. — Ами Джеопард? Ами Земята на Високата Порта?
— Да си хвърля меча, значи — провлачи Бейн. — Абе като си помисли човек, това е много привлекателна идея, а?
Извади меча си и го вдигна.
— Гормалийш?
Ръката на Бейн се превърна в размазано петно — толкоз бързо замахна. Мечът разсече въздуха като нож и се вряза в гърлото на моула. Гормалийш се строполи безмълвно, оцъклил в ужас очи.
— Видяхте ли — рече Бейн. — Ние в Уеър така си хвърляме мечовете. Бях го предупредил, ама той като не ме слушаше…
Обърна коня си и препусна обратно към града. Останалите се втурнаха след него. И мускул не бе трепнал по лицето на Джорнарилийш.
— Много недумийско от твоя страна — рече Писмир. — Направо ме изненада.
— Не, изненаданият беше Гормалийш. Ти просто се шашна — рече Бейн. — Беше тръгнал да си вади меча, не го ли видя?
— Готвят се за нова атака — обади се Глърк.
— Направо съм изне… шашнат, че не са се опитали още да си прокопаят път нагоре от Подкилимието.
— А, някои се опитаха — доволно се ухили Глърк. — Точно под отряда на Брашнян го изкопаха. На бас, че няма да се пробват пак.
Бейн се вгледа в тревожните лица на защитниците.
— Значи, ще е при следващата им атака. Ще ги накараме да я запомнят! Гответе поуните! Ще използваме всичко, с което разполагаме!
— Всичко? — обади се Брокандо. — Бива! — Той сръчка понито си и препусна в тръс покрай канавката. Зачакаха.
