— Извинете ме — обади се една от жените. — Ъ… Аз съм лейди Серилин Вортекс. Вдовица на покойния майор Вортекс.
— Помня го. Много доблестен войник — кимна Бейн.
— Искам да кажа само, че не е най-лошото това, че вече няма да има книги по история, младежо. Умирането май е най-лошото — обясни лейди Вортекс. — Историята сама ще се погрижи за себе си.
— Уверявам ви, че сме ви много… хм… благодарни за помощта — измънка Бейн, явно притеснен.
— Не сме ви помагали! Взехме участие! — сряза го лейди Вортекс.
Навсякъде из руините на Уеър бяха насядали хора на групички — или пък се грижеха за ранените. Два пауна бяха убити. Те поне лесно се брояха. Снибрил от дълго време не беше виждал ни Брокандо, ни Писмир.
Врагът се раздвижи.
Снибрил въздъхна и се изправи.
— Пак се почна…
— История, а? — Глърк хвана копието си. — Последен славен напън.
Лейди Вортекс грабна един меч. Така се беше ядосала, че чак искри хвърчаха.
— За последен ще видим! — каза го с такъв тон, че Снибрил си помисли че онзи моул, дето би посмял да я нападне, щеше да има твърде лош късмет.
Тя се обърна към Бейн.
— А като се измъкнем от тая каша, младежо — озъби му се тя, — ще трябва сериозно да си поприказваме! Щом ще се бием, и за нас трябва да има някакво бъдеще…
Моулите се хвърлиха в атака.
Ала тя нещо не беше кой знае колко въодушевена. Онези отпред си напираха, но онези отзад постепенно забавяха крачка. Крещяха си нещо и се оглеждаха през рамо към космалака. След няколко секунди взеха да се щурат насам-натам, като да бяха откачили.
Защитниците се опулиха.
— Ама те защо спряха? — обади се Глърк.
Снибрил се взря в сенките между космите.
— Там… има нещо…
— Още моули ли?
— Не виждам ясно… бият се… задръжте… — Той премига. — Уайти! Хиляди и хиляди уайти! Нападат моулите!
Бейн огледа защитниците.
— Тогава и ние имаме само един избор — рече той. — Атака!
Приклещени между двете армии, моулите нямаха вече шанс милион към едно. А уайтите се биеха като луди… нещо по-лошо, биеха се като разумни, с най-доброто оръжие, което можеха да направят, кълцаха ли, кълцаха… Като хирурзи — рече по-късно Писмир. Или като хора, открили, че най-хубавото бъдеще е онова, което сам си създадеш.
По-късно откриха, че уайтът Атан е загинал в битката. Но поне не го е знаел предварително. А уайтите говорят помежду си по странен начин, из целия Килим, надлъж и шир — неговите нови идеи бяха прескочили като искри от уайт на уайт: не си длъжен да приемаш онова, което ще ти се случи, ти можеш да го промениш!
Никога преди не им беше хрумвало.
А после всичко свърши.
Никой никъде не откри императора. Пък и никой не го потърси особено усърдно. Никой нищо не бе казал, но някак от само себе си всички приеха, че сега Бейн отговаря за всичко.
Не всичко приключва с боя — помисли си Снибрил. — Напротив, с края на битките започват проблемите, без значение дали си победил или загубил. Има хиляди хора, дето храната им стига само за един ден, а къщи въобще нямат, наоколо все още сноват моули — макар че според мен известно време ще ни избягват. А пък Империята е на парченца. Пък и със Земята на Високата Порта тепърва ще се оправяме.
Поне въпросът с храната се уреди лесно. Навсякъде беше пълно с трупове на снаргове. А Глърк каза, че хич не било разумно да ги оставяме ей-тъй да си изгният залудо.
Бейн прекара цял ден, седнал върху развалините на двореца — слушаше какво говорят минаващите край него тълпи и сегиз-тогиз даваше по някоя заповед. Изпратиха в Джеопард отряд да докара останалите мунрунгски каруци.
Някой предложи да празнуват.
— Някой ден, отвърна Бейн.
А после доведоха Джорнарилийш. Беше лошо ранен с копие, ала отрядът на Глърк по снаргосъбирането го бе намерил жив. Опитаха се да го тръшнат пред Бейн, но тъй като той и без това едва се държеше на крака, нямаше кой знае какъв смисъл.
— Трябва да има процес — рече Писмир. — Според древния обичай…
— И после да го утрепем — допълни Глърк.
— Нямаме време — прекъсна ги Бейн. — Джорнарилийш?
Въпреки раните си, моулът вдигна гордо глава.
— Ще ви покажа как умира един моул!
— А, това вече сме го виждали — спокойно отбеляза Бейн. — Онова, което искам да знам, е… защо? Защо ни нападнахте?
— Ние служим на Фрей! Фрей мрази живота на Килима!
— Най-обикновено природно явление — измърмори Писмир. — Би трябвало да подлежи на научно наблюдение и изследване.
Джорнарилийш му изръмжа.
— Хвърлете го в някоя килия — рече Бейн. — Нямам време да го слушам.
— Тук май изобщо няма килии — вдигна рамене Глърк.
— Ами тогава го накарайте да си построи и после го хвърлете вътре!
— Ама трябва да го убием!
— Не! Май много давате ухо на Брокандовите приказки!
Брокандо се наежи.
— Знаеш го какъв е! Защо не го… — започна той, но го прекъснаха.
— Защото няма значение какъв е той. Онова, което има значение, е какви сме ние.
Всеки се огледа. Дори Джорнарилийш.
Аз съм бил, осъзна Снибрил. Не усетих как съм го казал на глас. Е, ами…
— Само това има значение — продължи Снибрил. — Затова е бил построен и Уеър. Защото хората са искали да изнамерят по-добър начин от войната да се оправят помежду си. И да престанат да се плашат от бъдещето.
— Ние никога не сме били част от Империята! — сопна се Брокандо.
— А като дойде време да избирате, на чия страна застанахте? Както и да е, и вие сте били част от Империята. Само дето не сте го знаели. Толкоз време сте прекарали в гордеене, че не сте част от империята, че накрая сте станали… ами, част от нея. Че какво щяхте да правите, ако не съществуваше Империята? Пак щяхте да почнете да бутате хора от скалите!
— Аз не бутам хора от скалите!
Джорнарилийш, потресен, местеше поглед от единия към другия.
— Защо млъкна? — погледна го Снибрил.
— Е, ама то не беше… карай!
— Тия?! — смаяно пророни той. — Тия са ме победили?! Тия тъпоумни слабаци, които през цялото време се дърлят?!
— Да се смаеш, а? — подхвърли Бейн. — Махнете го оттук и го хвърлете някъде под ключ.
— Настоявам да умра достойно!
