— Как сме с провизиите? — попита след малко Снибрил.
— Имаме колкото за четири-пет яденета на човек — разсеяно отвърна Бейн.
— Не е много…
— Може да излезе и предостатъчно.
Изчакаха още малко.
— Чакането му е най-гадното — обади се Писмир.
— Не, не е — възрази Ухльо Бухлоу, на когото изобщо не бяха посмели да доверят меч. — Предполагам, че най-гадното е от тебе да стърчи забита дълга остра сабя. А чакането е просто досадно. Като казвам досадно, аз всъщност искам да кажа…
— Ей ги, идват. — Глърк сграбчи копието си.
— Размърдали са се — установи Бейн. — Трупат се на едно място. На някой да му се намира излишен меч?
И най-накрая идва боят. Атаки, контраатаки. Навсякъде стрели и копия. После историците чертаят карти и рисуват по тях шарени продълговати петънца и големи-големи стрелки, които сочат, че ей-тук Дефтмените са сгащили изневиделица цяла глутница моули, а пък тук поуните са стъпкали няколко снарга, ей-там пък Извънредният отряд на Брашнян попаднал в капан и бил спасен единствено от решителния набег на група мунрунги. А тук-таме има и кръстчета — тук Бейн е заклал моулски вожд, там пък Ухльо Бухльо без да иска утрепал един снарг.
Картите обаче не могат да покажат нито страха, нито суматохата, нито вълнението. После е по-добре. Защото има ли после, значи си оживял. Докато не свърши, през половината от времето никой не е наясно какво става. Понякога даже не е ясно и кой е победил, докато не мине преброяването.
Снибрил си проправяше път през мелето с лакти и ритници.
Моулите като че бяха навсякъде. Един даже му посече рамото, а той забеляза чак по-късно.
После изведнъж се озова на едно по-разчистено място, а навсякъде около него — моули, издигнали мечове…
— Чакайте!
Бе Джорнарилийш, вождът на моулите. Вдигна лапа.
— Не сега. Погрижете се да не ни безпокоят — Той изгледа Снибрил. — И ти беше там с онези другите. И се опита да спасиш онзи малък шишко — императора. Любопитен съм — защо продължавате да се биете? Градът ви е съсипан. Невъзможно е да победите.
— Щом още се бием, и Уеър не е съсипан!
— Нима? Ама как така?!
— Защото… защото ако Уеър съществува някъде, той съществува вътре в нас!
— Ами тогава ще се наложи да проверим дали наистина е там — проточи Джорнарилийш многозначително.
Зад него се разнесе тръбене и групичката се пръсна пред един поун, който изтрополи в панически бяг през бойното поле. Снибрил се метна по очи. Когато погледна нагоре, моулите бяха подновили боя.
А защитниците губеха. Усещаше се във въздуха. На мястото на всеки паднал моул изникваха по двама.
Спусна се по един хълм и откри Бейн, който се биеше с двама врагове наведнъж. Щом Снибрил тупна на земята, тупна и един моул. Удар отзад просна и другия.
— Губим — рече Снибрил. — Чудо трябва да стане…
— С чудеса битки не се печелят — отвърна му Бейн.
Половин дузина моули изникнаха иззад една полусрутена сграда.
— Численото превъзходство и по-добрата тактика…
Зад тях изсвири рог. Моулите се извърнаха.
Оттам прииждаше още една армия. Не беше много голяма, но затова пък напредваше страшно решително. Водеше я Брокандо. Дочуха неговия вик сред врявата:
— Госпожо! За другия край го хванете, за другия! Ей, ей, дами, не се блъскайте така напред всичките! Ей, мадам, внимавайте с това копие, да не вземе да стане някоя беля…
— Ама не е ли това острието, младежо? — обади се възрастната госпожа, която би било редно изобщо да не припарва до бойно поле.
— Не, госпожо, тъпият край е това! Острието е ей-онуй от другата страна, с него се мушка!
— Тогава се дръпни, младежо, та да го употребя!
Моулите се блещеха в почуда. Снибрил цапна двама по главите, преди останалите да успеят да реагират — а после стана вече твърде късно.
Жените не бяха най-сръчните бойци, които Бейн бе виждал, но Брокандо ги бе обучавал тайно през последните два-три дни. И Брашнян му бе помогнал. Пък и много се вживяваха. Освен това, липсата на истинска бойна подготовка се оказа дори от помощ. Думийските войници си научаваха упражненията с меча и после едно си знаеха — тик-так, тик-так — и бяха крайно неподатливи на онези нововъведения, които човек може да измисли в процеса на боя — като например да пернеш врага по свивките на коленете с дръжката на копието и падне ли, да го намушкаш. Жените се биеха по-гадно.
И това не беше всичко. Кръгът на защитниците бе изтласкван все по-назад и по-назад, докато не спря досами руините на града.
И… войските им бяха разбити. Те паднаха храбро. Загубиха. Уеър никога не бе съграден отново. И никаква нова Република не възникна. Оцелелите избягаха при останките на своите домове и това бе краят на историята на цивилизацията. Завинаги.
Вдън космалаците безшумно се плъзгаше Кулейна, туноргът. Минаваше през бъдеще след бъдеще и всичките до едно си приличаха.
Поражение. Краят на Империята. Краят на хората без въображение, които си мислеха, че има и по- добър начин на действие от войната. Смъртта на Бейн. Смъртта на Снибрил. Всички мъртви до един. За нищо.
Сега тя се плъзгаше, без да тича, все по-бързо през цялото онова бъдеще, което би могло да се случи. Те струяха покрай нея — всички бъдещета, които никога не бяха записани, онези бъдещета, в които хората губеха, световете се рушаха, и последните, най-невероятните възможности не стигаха… Всички те трябваше да се случат някъде.
Но не и тук, рече тя. И тогава дойде онова — единственото. Тя се смая. Нормално бъдещетата се появяваха на снопи, по хиляди, с едва забележими мънички разлики помежду си. Но това бе сам-самичко. То едва мъждукаше. Нямаше право да съществува. Това бе шансът едно на милион защитниците да победят.
Тя сякаш бе омагьосана. Странни хора си бяха думийците. Мислеха си, че са праволинейни като ръба на маса и практични като мотики, и все пак, в този тъй голям свят, пълен с хаос и мрак, и с неща, които не проумяваха никак, те действаха така, сякаш наистина вярваха в мъничките си открития като „закон“ и „справедливост“. И им липсваше достатъчно въображение да се предадат.
Странно беше дори това, че въобще имат някакъв шанс за бъдеще.
Кулейна се усмихна.
И продължи — да види какво е то… Погледнеш ли нещо, ти го променяш.
Моулите се дръпнаха отново назад, но само за да се прегрупират. В края на краищата, думийците нямаше къде да им избягат. И Снибрил си помисли, че Джорнарилийш е от онези, дето им е приятно да си представят как някой ги чака и се чуди как ли ще свърши всичко това.
Намери Глърк и Бейн — бяха се подпрели на една порутена стена, капнали от умора. С тях имаше и три думийки — едната превързваше раната на ръката на Глърк с ивици от нещо, което нявга е било хубава рокля.
— Е… — рече той. — Поне ще разказват, че сме паднали в битка — уууух!
— Не мърдай, става ли? — прекъсна го думийката.
Бейн се обади:
— Не мисля, че моулите много се интересуват от история. Никакви книги няма да има вече. И никаква история. И никакви книги по история.
— Това май ми изглежда най-лошото — отбеляза Снибрил.
