— Чуй ме сега — рече Бейн. Гласът му кънтеше като бронз. — Убих Гормалийш, защото на такива като него не трябва да се позволява да съществуват! За тебе не съм чак дотам сигурен. Но ха си ме нервирал още веднъж, ха съм те убил на място. А сега… отведете го.
Джорнарилийш зяпна, после захлопна уста. Снибрил се облещи срещу двамата. Ще го направи като нищо! — мина му през ум. — Още тук и сега, ако щеш. Не от гняв, нито пък от жестокост, а просто защото така трябва.
Хрумна му, че по-скоро би се изправил в бой лице в лице с пощурелия Брокандо, или с разбеснелия се Джорнарилийш, но не и с Бейн.
— Обаче Снибрил е прав — обади се Писмир, щом бързешком отведоха безмълвния моул. — Всички си я карат по старому. Сега обаче ще трябва да изнамерим друг начин. Щото иначе по никой начин няма да я бъде. Не сме минали през всичко това, само за да започнем да се драпаме пак за нещо друго. Империята…
— Не съм много сигурен, че ще е пак империя — прекъсна го Бейн.
— Какво?! Но… Империя трябва да има!
— Май има и нещо по-добро. Доста си мислех по това напоследък. Множество малки държавици и градове, обединени по някакъв начин. Може да излезе по-добро от огромна Империя. Знам ли.
— И право на глас за жените! — обади се нейде из тълпата лейди Вортекс.
— Да, може би дори това — кимна Бейн. — За всекиго трябва да има по нещо.
Погледна към тълпата. Отзад имаше неколцина уайти. Никой не знаеше кои са.
— За всекиго по нещо — повтори Бейн. — Трябва да поговорим за всичко това…
Един уайт пристъпи напред и отметна качулката си. Излезе, че не бил той, ами тя.
— Трябва да ти кажа нещо.
Всички уайти в залата отметнаха качулките си.
— Казвам се Тарилон, господарка на мините. Сега ние си тръгваме. Мислим… мислим, че започваме да усещаме някакво бъдеще. Ние… започваме отново да си го спомняме.
— Моля? — зяпна Бейн.
— Избрахме нова Нишка.
— Не разбирам…
— Ние отново сме уайти. Истински уайти. Мислим, че започваме да си спомняме новата История — тъй че сега, ако позволите, ще се върнем към обичайния си живот — тя се усмихна. — Спомнях си, че съм го казала!
— О… — Бейн изглеждаше крайно объркан: мъж практичен, сблъскал се с нещо, което не може да проумее, защото е твърде зает. — Ами добре. Хубаво тогава. Радвам се за вас. Ако можем с нещо да…
— Пак ще се срещнем… сигурни сме!
— Е, ами щом е така… Пак ви благодарим…
Уайтите вече се изнизваха през вратата. Снибрил се измъкна след тях. Чу как зад гърба му хората наново почнаха да се карат.
Бе утро. Уайтите бързаха сред развалините, и се наложи да потича, докато ги настигне.
— Тарилон?
Тя се обърна.
— Да?
— Защо трябва да си тръгвате? Какво искаше да кажеш?
Тя се намръщи.
— Опитахме го онова, как беше… вземането на решения. Изслушахме Атан. Той ни разказа какво е това да правиш избор. Опитахме го. Ужасно е! Вие как издържате така? Живеете, без да знаете какво ви очаква… Всяка сутрин се събуждате, и не можете да бъдете сигурни дори дали ще доживеете нощта… Ние бихме полудели на ваше място! Ала ние сме уайти. Не можем да се променим. Помогнахме да се създаде нова история. Сега отново можем да си я спомняме.
— О…
— Какъв ли кураж трябва да притежавате, всички вие, щом всеки ден се изправяте лице в лице с такава несигурност!
— Ние го смятаме за нещо нормално — сви рамене Снибрил.
— Ама че странно! Странно! Каква смелост само! Е… сбогом. Ти си решил да напуснеш Уеър.
— Да, аз… ама откъде го разбра?
Тя се усмихна радостно.
— Нали ти казах — отново помним и миналото, и бъдещето!
Откри Роланд там, където го бе вързал. Сега торбата на Снибрил не беше кой знае колко претъпкана. Парченцето късметлийски прах се бе затрило, монетите — и те. Резервният чифт обуща беше на краката му. Сега си имаше само едно одеяло, два-три ножа, едно въженце… копие… всъщност, то друго не ти и трябва.
Тъкмо нагласяше седлото, и чу точно зад гърба си гласа на Писмир:
— Тръгваш, а?
— Ох! Не те чух кога си дошъл.
— Много време прекарах с вас, мунрунгите. Знаете как да се примъквате. А също бих добавил — и как да се измъквате.
— Убеден съм, че хората там все ще се оправят някак — рече Снибрил.
— Е, ако спрат с караниците… — вдигна рамене Писмир. — Караници. Важно нещо са туй караниците!
Снибрил се обърна.
— Искам да изследвам Килима… Какво е Фрей? Какво започва там, където всичко свършва? Нали ти казваше, че не трябва да преставаме да задаваме въпроси…
— Точно така. Важно нещо са туй въпросите!
— Мислиш ли, че от идеята на Бейн ще излезе нещо?
— Кой го знае? Време е да пробваме нещо ново…
— Да. — Снибрил се покачи на седлото. — Знаеш ли, уайтите ни мислели за много смели, защото можем да вземаме решения? Те не могат! Изобщо не могат да се справят! А пък ние тях мислехме за изключителни… Какви ли не смайващи неща научава човек!
— Не съм ли го казвал винаги? — усмихна се Писмир.
— Е, аз искам да науча още! И още, и още! И искам да тръгна веднага, защото ако го отложа, няма да тръгна никога! Искам да го видя всичко онова, за което толкова си ми разказвал! Кракнастола, Черджето пред Камината, Края на Килима.
— Тогава нали ще ми разкажеш после как изглеждат! — примоли се Писмир. — Аз само съм чел за тях!
Снибрил се сепна.
— Ама нали като бях малък, ти ми разказваше какви ли не истории за Килима! Да не искаш да кажеш, че са били измислици?
— О, не, истина си бяха. Че иначе защо ще ги пише в книгите? — сви рамене Писмир. — Аз самият винаги съм искал да пътувам. Ама никога не успях да намеря време, не знам защо така. Ако можеш, тъй де, да отделиш някоя минутка, драсни някой ред…
— Добре. Хлъц. Да. Ще драсна. Ако намеря време. Е, ами тогава… довиждане, а?
— Довиждане.
— И да кажеш довиждане от мене и на…
— Ще кажа.
— Знаеш как е.
— Сигурно. Довиждане. Върни се някой път да ни разкажеш.
Последната дума бе по-скоро вик, защото Снибрил вече бе пришпорил Роланд. И вече се бе превърнал в петънце на хоризонта, когато се обърна и помаха пак.
Писмир се потътри обратно към караниците.
Недалеч от Уеър Снибрил спря и пое с пълни гърди въздуха на Килима. Беше му малко тъжничко, но нали
