— Пак тия думи — обади се с натежал глас Масклин. — Закриване. Разрушаване.
— Какво е развлечение? — попита Грима.
Канцеларият не й обърна внимание. Масклин нежно я хвана за ръката.
— Мисля, че иска да остане сам за малко — прошепна й той. Набоде с върха на копието си големия лист, посмачка го, и го сгъна, докато стана достатъчно малък за носене.
— Предполагам, че абатът ще иска да го види — обясни той. — Никога няма да ни повярва, ако…
Той млъкна. Грима се взираше над рамото му. Той се обърна и погледна през стъклото на голямата врата към коридора зад нея. Там имаше някаква сянка. С форма на човек. И ставаше все по-голяма.
—
Масклин стисна копието.
— Мисля — смънка той, — че може да е Рязко Смъкнати Цени. — Те се обърнаха и притичаха при Гърдър.
— Някой идва — прошепна Масклин. — Бързо на пода!
— Разрушен! — изхленчи Гърдър. Беше се обърнал с ръце и се клатеше насам-натам. — Всичко си върви. Последно намаление! Всички сме обречени.
— Е да, но не мислиш ли, че можеш да слезеш на пода и да продължиш да си бъдеш обречен там? — попита Масклин.
— Нали го виждаш, че не е на себе си — обади се Грима. — Давайте — добави тя с ужасяващо бодър глас. — Оппалянка!
Подхвана Гърдър, вдигна го и му помогна да се пусне по веригата от кламери. Масклин ги последва. Вървеше заднишком и държеше вратата под око.
Помисли си: Онзи беше видял светлината. Сега тук би трябвало да е тъмно, а той е видял светлината. „Но никога нямаше да успее да я угаси навреме, пък и то — все тая. Не вярвам в никакъв демон на име Рязко Смъкнати Цени и изведнъж — ей ти го на. Ама че странен свят.“
Той се шмугна в сянката на купчина хартии и зачака.
Дочуваше немощните протести на Гърдър долу на пода. Но изведнъж млъкна. Сигурно Грима го бе фраснала с нещо. Тя си имаше начин да действа нагледно по време на криза.
Вратата се отвори много бавно и плавно. Там имаше някой. Изглеждаше като човек в сини дрехи. Масклин не разбираше кой знае колко от човешки физиономии, но този май не изглеждаше много щастлив. В едната си ръка държеше метална тръба. На единия й край блестеше светлина. „Ужасният му фенер“ — помисли си Масклин.
Фигурата се приближи по онзи бавен, сомнамбулен човешки начин. Масклин надникна иззад хартиите — бе омагьосан, въпреки съпротивата си. Погледна нагоре към кръглото червендалесто лице. Почувства дъха му. Видя островърхата му шапка.
Беше научил, че имената на човеците в Магазина са написани на значките, които носеха, защото — тъй му бяха обяснили — са толкова тъпи, че не могат да си ги запомнят. Името на този бе написано на шапката му. Масклин извърна леко очи и различи формата на буквите: О… Х… Р… А… Н… А… Мустаците му бяха бели.
Човекът изпъчи рамене и започна да кръстосва из стаята. Не са тъпи, рече си Масклин. Достатъчно схватлив е, та да разбере, че лампата не трябва да свети, и иска да разбере защо свети. Непременно ще види другите, стига да погледне, където трябва. Даже и човек можеше да ги види.
Той стисна копието си. Очите, помисли си, трябва да се прицеля в очите…
Охрана1 унесено се носеше из стаята, проверяваше шкафовете, надничаше из ъглите. После тръгна обратно към вратата.
Масклин се осмели да поеме дъх и точно в този момент истеричният глас на Гърдър се надигна отнякъде.
— Това е Рязко Смъкнати Цени! О, Изобилен Пазарлък, опази ни! Всички сме ММФМПФППФПФ…
Охрана спря и се обърна. По лицето му бавно, като мед, се разтичаше объркване.
Масклин се сви още по-навътре в сенките. Значи това е — помисли си той. — Ако мога хубавичко да се засиля към него…
Нещо зад вратата зарева. Звукът беше почти като от камион. Човекът май изобщо не се разтревожи. Той просто издърпа вратата и погледна навън.
В коридора имаше женски човек. Изглеждаше доста възрастна, доколкото можеше да прецени Масклин. Розова престилка на цветя опасваше кръста й, а краката й бяха обути в домашни чехли. В едната си ръка държеше бърсалка за прах, а в другата…
Ами, изглеждаше като че води онова, дето ревеше — нещо като торба на колелца. То се набираше напред през килима, но тя продължаваше да го държи за дръжката и да го дърпа след себе си.
Докато Масклин я гледаше, тя изрита въпросното нещо. Щом Охрана я заговори, ревът стихна. За Масклин разговорът им звучеше, все едно се надсвирват две корабни сирени.
Масклин притича до ръба и наполовина издрапа, наполовина се смъкна надолу по веригата от кламери. Другите двама чакаха в сянката на бюрото. Гърдър непрекъснато въртеше очи; Грима беше запушила плътно устата му с ръка.
— Давайте да се измъкваме оттук, докато не гледа насам! — рече Масклин.
— Как? — попита Грима. — Става само през вратата.
— Мммффммпуф.
— Добре де, хайде тогава да се промъкнем на някое по-светло място от това. — Масклин се огледа. Акри тъмен килим се простираха наоколо им. — Я вижте оня шкаф ей там.
— Ммфммпуф.
— Ами
— Виж какво — обърна се Масклин към уплашената физиономия на Гърдър. — Нали няма да почнеш пак да ми дрънкаш за обреченост? Иначе ще се наложи да те… Извинявай.
— Мммпуф.
— Добре, махни си ръката.
— Това е Изобилен Пазарлък! — развълнувано изхриптя Гърдър.
Грима погледна Масклин.
— Да му запуша ли пак устата? — попита тя.
— Да приказва, каквото ще, стига да пази тишина — каза Масклин. — Сигурно така се чувства по-добре. Май преживя малко шокче.
— Изобилен Пазарлък дойде да ни закриля! С голямата си ревяща Душесмукачка… — Веждата на Гърдър озадачено се набърчи.
— Че то това беше проста прахосмукачка, нали? — бавно каза той. — Винаги съм си мислел, че е нещо вълшебно, пък то — някаква си прахосмукачка. В „Домашни потреби“ ги има колкото си щеш. С „Допълнително дълбочинно изсмукване“, за да бъдат „Вашите килими винаги свежи“.
— Добре де. Много хубаво. Ами сега как да се измъкнем оттук?
След известно издирване откриха пукнатина в пода, зад шкафовете с папки, широка точно колкото да се промъкнат през нея. Завръщането им отне половин ден — отчасти защото Гърдър, мине не мине, се шляпваше на земята и избухваше в сълзи, но най-вече защото трябваше да се промъкват надолу вътре в самата стена. Тя беше куха: имаше жици и странни парчета дърво — тях ги бяха вързали там Дрехианците, но все пак си беше тягостна работа. Излязоха под „Детски дрешки“. Гърдър вече се беше стегнал що-годе, и надуто поръча храна и ескорт.
И тъй, най-накрая те се завърнаха в отдел „Книжарски стоки“.
Тъкмо навреме.
Щом ги вкараха в спалнята на абата, видяха баба Моркий. Седеше там, подпряла ръце на колене.
— Без силен шум! — заповяда тя. — Много е болен. Разправя, че умирал. Ами, той си знае, предполагам.
— Умира, ама от какво? — попита Масклин.
— Умира, щото вече твърде много време е бил жив — отвърна бабата.
Абатът лежеше сред възглавниците, цял в бръчки и дори още по-малък, отколкото Масклин го помнеше.
