Масклин

ти.

Те вежливо го погледнаха в очакване да каже нещо не чак толкова безсмислено. Гърдър въздъхна.

— Добре. Ще намеря някой да ви покаже.

Заведоха ги в отдел „Градинарство“. Странно място, помисли си Масклин. Приличаше на света там навън, само че някой му беше махнал всичките мъчни работи. Единствената светлина беше слабото сияние на вътрешните слънца, които горяха по цяла нощ. Нямаше ни дъжд, ни вятър, и никога нямаше да има. Имаше трева, но това бе просто боядисано зелено платно, от което стърчаха конци. Имаше планински скали, направени не от друго, ами от пакети семена, и на всеки от тях имаше картинка.

Масклин подозираше, че тези картинки нямат нищо общо с истината. На тях бяха нарисувани цветя, но тези цветя не приличаха на нищо, което беше виждал преди.

— Навънка като тука ли е? — попита водачът им, млад свещеник. — Разправят, ъъ, разправят, че сте били там. Разправят, че сте виждали какво е. — В гласа му се долавяше надежда.

— Имаше повече зелено и кафяво — чистосърдечно каза Масклин.

— А цветя имаше ли? — попита свещеникът.

— Имаше някакви цветя — съгласи се Масклин. — Но не като тия.

— Веднъж видях и като тия цветя — изтърси Торит и после — нещо необичайно за него — млъкна.

Преведоха ги покрай една огромна косачка и там…

И там имаше номи. Високи, дебелички номи с червендалести личица. Шарени номи с розови бузки. Някои държаха въдици или лопати. Някои бутаха писани колички. И всички до един се усмихваха.3

Известно време племето мълчеше.

После се обади Грима, много меко:

— Какъв ужас.

— О, не! — на свой ред ужасен, възрази свещеникът. — Напротив, прекрасно е! Арнолд Брос (създаден в 1905) те изпраща новичък и спретнат, а после напускаш Магазина и отиваш на едно прекрасно място!

— Няма жени — обади се баба Моркий. — Доста милостиво, все пак.

— А, да — рече свещеникът. Изглежда, май не му беше много удобно. — Това винаги е било малко спорен въпрос, не сме сигурни защо е така, но мислим, че…

— И на никого не приличат — добави бабата. — Всичките са еднакви.

— Ами, разбирате ли…

— Ако ме видиш да се връщам по тоя начин, ела ме ритни — рече баба Моркий. — Ако вие се връщате такива, на мен хич не ми и трябва да се връщам.

Свещеникът почти ронеше сълзи.

— Не, но…

— Веднъж видях едни като тия — пак беше старият Торит. Лицето му беше твърде смирено. Трепереше.

— Млъкни, бе — обади се бабата, — кво си видял, нищо не си видял.

— Видях, видях — продължи Торит. — Като мъничък. Дядо ми Димпо веднъж ни поведе през гората, и накрая стигнахме едни каменни къщи, където живееха човеци, а пред къщите имаше малки нивички с цветенца като тия тука, а тревата им беше късичка, и имаше вирчета с оранжеви рибки, и там видяхме един от тия. Седеше връз една каменна мухоморка до едно такова вирче.

— Да бе, да — автоматично се обади бабата.

— Точно там си беше — отвърна спокойно Торит. — И си спомням, че дядо ми рече: „То туй, неговото, не е живот, дъжд те вали, вятър те вее, пилетата ти цвъкат по шапката, пък кучетата цял те препикават.“ После ни разправи, че тоя бил ном-гигант, и се обърнал на камък, щото седял там твърде дълго, а никога не хванал ни една рибка. И рече: „Ега ти умирачката, туй хич не е за мене, момчета, аз искам отведнъж, както…“ — И точно тука един котарак му скочи отгоре. Какъв ти смях тука!

— И какво стана? — попита Масклин.

— Аа, котарака хубавичко го посрещнахме с копия, после вдигнахме дядо и побягнахме като куршу… побягнахме много бързо — довърши Торит, като следеше каменното изражение на баба Моркий.

— Не, не! — простена свещеникът. — Въобще не е така! — И се разрида.

Бабата се поколеба за момент, после леко го потупа по гърба.

— Е де, е де — рече тя. — Я не го взимай навътре. Изкуфелите дъртаци изтърсват всяка дъртофелщина, дето им дойде на акъла.

— Аз не… — започна Торит. Предупредителният поглед на баба Моркий го прекъсна.

Връщаха се бавно. Опитваха се да изхвърлят от ума си ужасните каменни фигури. Торит се влачеше на опашката и мрънкаше като уморила се гръмотевична буря.

— Видях го, ви казвам — шепнеше той. — Такваз една голяма ухилена пущина там, седеше връз таз каменна гъба на петна. Видях го ей с тия очи. Ама никога не се върнах там. По-добре нищо да ти няма, отколкото да съжаляваш, винаги съм го казвал. Ама го видях, видях го, ви казвам.

За всеки сякаш бе ясно от само себе си, че новият абат ще е Гърдър. Старият абат бе оставил точни инструкции. Нямаше никакво място за спор.

Единственият, който се противопоставяше на тази идея, всъщност бе самият Гърдър.

— Защо аз? — тюхкаше се той. — Че аз никога не съм искал да ръководя когото и да било! Пък и… такова… — Той понижи глас. — Понякога имам съмнения. Старият го знаеше, сигурен съм, хич не мога да си представя защо е сметнал, че точно аз ще свърта някаква работа.

Масклин нищо не каза. Щукна му, че абатът може да си е имал нещо съвсем определено наум. Сигурно беше дошло време за малко съмнения. Сигурно беше време на Арнолд Брос (създаден в 1905) да се погледне по друг начин.

Бяха се запътили към една от стените на голямата площ под пода, която Канцелариите използваха за важни събрания; това беше единственото място в Магазина, като не броим „Хранителни стоки“, където бе строго забранено да се биеш с някого. Главите на родовете, владетели на отдели и подотдели, кръстосваха наляво-надясно. Може и да не им се позволяваше да носят оръжие, но влизаха в „престрелки“ при всяка попаднала им възможност.

Да ги накараш дори и да си помислят да работят заедно би било невъзможно без Канцелариите. Странна работа, наистина. Канцелариите изобщо не притежаваха реална власт, но бяха нужни на всички родове, а никой не се страхуваше от тях — и тъй те оцеляваха и, по един доста странен начин, ръководеха другите. Един Галантерий по принцип въобще не би обърнал внимание какво казва един Железарий, колкото и смислено да е то — но ако му го каже един Канцеларии, би го послушал, защото всеки знаеше, че Канцелариите не вземат страна.

Той се обърна към Гърдър.

— Трябва да поговорим с някои от Железариите. Те контролират тока, нали? И гнездото на камионите също.

— Ей, го там граф Железарий — посочи Гърдър. — Онзи хилавия с мустаците. Не е кой знае колко религиозен. Ама и от ток много-много не разбира.

— Мислех, че ти ми каза…

— О, да, Железариите разбират от ток. Нисшите класи, и слугите, и тоя-оня. Ама не и хора като Графа. Ох, пък и ти — усмихна се Гърдър. — Да не мислиш, че херцог Галантерий някога е докосвал ножица, случайно? Или пък че баронеса Дел Икатеси ходи да си реже самичка саламите?

Той погледна Масклин с бялото на очите си.

— Май нещо си намислил, а?

— Да бе, нещо такова.

— И какво ще им кажеш, а?

Масклин разсеяно докосваше върха на копието си.

— Истината. Ще им кажа, че могат да напуснат Магазина и да си вземат всичко. Мисля, че би трябвало да е възможно.