— Аз ли? — учуди се Масклин. — Никога нищо не съм й нареждал.
Пътуването му направи по-слабо впечатление, отколкото очакваше. Старият абат му бе разказал за стълбища, които се движат, за пожар в кофи, за дълги празни коридори, в които няма къде да се скриеш.
Но оттогава насам, разбира се, Доркас беше въвел асансьорите. Те стигаха само до „Детски дрехи“ и „Играчки“. Но Дрехиарите бяха дружелюбни хора. Приспособили се добре към живота на висок етаж, и редките пътници, които идваха и разказваха за света долу, винаги бяха добре дошли при тях.
— Те дори не слизат в „Хранителни стоки“ — каза Гърдър. — Вземат си всичко, каквото си поискат, от Стаята за почивка на Персонала. Карат главно на чай и бисквити. И на кисело мляко.
— Ама че странно — каза Грима.
— Много са мили — продължи Гърдър. — Много мислят. Много са кротки. Ама са малко
— Обаче за пожара в кофи не го разбрах — каза Масклин.
— Ъъ… — каза Гърдър, — мислим, че старият абат може да е… такова, паметта му… в края на краищата, той е
— Няма нужда да обясняваш — каза Грима. — И на стария Торит му го има същото.
— Просто умът му не е така остър, както преди — рече Гърдър.
Масклин не каза нищо. Просто му се струваше, че ако сега умът на абата е малко нещо затъпял, едно време трябва да е бил толкова остър, че вятър да режеш с него.
Дрехианците им дадоха водач, който да ги преведе през глухите райони под пода. Тук горе имаше малко номи. Повечето предпочитаха по-шумните етажи долу.
Беше почти като навън. Слаб бриз подмяташе сиви валма прах. Нямаше светлина, освен онази, която се процеждаше през странни пукнатини. В най-мрачните места се налагаше водачът да пали клечки кибрит. Той беше извънредно дребничък ном, който вечно се усмихваше — много стеснително, и когато Грима се опита да го заговори, не каза нищо, а продължи да си мълчи.
— Къде отиваме? — попита Масклин, загледан назад в дълбоките им следи.
— Към движещите се стълби — отвърна Гърдър.
— Движат ли се? Как така се движат? Части от Магазина
Гърдър покровителствено се изкикоти.
— Разбира се, всичко това е ново за теб. Не трябва да се притесняваш, ако не разбираш нещо.
— Движат ли се или не? — обади се Грима.
— Ще видите. Използваме само едни, нали разбирате. Малко е опасно. Трябва да си нащрек, ще видиш. Не е като асансьора.
Мъничкият дрехианец посочи напред, поклони се и забърза обратно.
Гърдър ги преведе през тясна пукнатина в древното дюшеме. Навлязоха в ярката празнота на коридора, а там ги чакаше… движещото се стълбище.
Масклин го гледаше като хипнотизиран. Стълбите излизаха от пода, издигаха се, като скърцаха зловещо, и бръмчаха нейде във висините.
— Уф — каза той. Не беше много, но само за това се сещаше.
— Дрехианците не го доближават — каза Гърдър. — Мислят си, че е обитавано от духове.
— Не ги обвинявам. — Грима я полазиха тръпки.
— О, това е просто суеверие — рече Гърдър. Беше пребледнял, а гласът му трепереше. — Няма от какво да се страхуваме — изписка той.
Масклин се втренчи в него.
— Да си бил тук друг път? — попита той.
— О, да. Милиони пъти. Често — отвърна Гърдър. Беше сграбчил полата на дрехата си и я мачкаше усърдно с пръсти.
— И какво ще правим сега?
Гърдър се опита да говори бавно, но гласът му сам ускори обороти:
— Нали знаеш, дрехианците разправят, че Арнолд Брос (създаден в 1905) чака там горе, такова де, и номите като умрат…
Грима се вгледа замислено в изкачващите се стълби и пак трепна. После се затича напред.
— Къде така? — извика Масклин.
— Да проверя дали са прави! — изстреля тя в отговор. — Иначе има да се мотаем тука цял ден!
Масклин се затича подире й. Гърдър хлъцна, хвърли поглед зад гърба си и хукна след тях.
Масклин видя как приятелката му се завтече към огромна надигаща се стълба, после подът под нея също се надигна и изведнъж тя се оказа на платформа във въздуха. Залиташе и се бореше да запази равновесие.
Подът под него се бутна в стъпалата му и той на свой ред се издигна едно стъпало по-ниско от нея.
— Скачай долу! — извика той. — Не се доверявай на земя, която сама се движи!
Пребледнялото й личице надникна иззад ръба на стъпалото.
— И какво ще стане? — попита тя.
— Ще можем да отидем някъде и да обсъдим нещата!
Тя се разсмя.
— И къде ще отидем? Да си поглеждал надолу напоследък?
Масклин го направи.
Беше се вдигнал вече няколко стъпала нагоре. Далечната фигурка на Гърдър — лицето му се беше превърнало просто в петънце — постегна куража си, избра си най-после стъпало и скочи отгоре му.
Там горе Арнолд Брос (създаден в 1905) го нямаше никакъв.
Имаше просто дълъг кафеникав коридор. По стените му се редяха врати. На някои от тях бяха изписани някакви думи.
Но Грима чакаше. Щом стъпи на твърда земя, Масклин залитна — стъпалото по мистериозен начин се сгъна и изчезна в пода — а после размаха пръст пред лицето й.
— Да не си направила друг път такова нещо! — изкрещя той.
— Ако не бях го направила, още да си там долу. Не видя ли, че Гърдър си изкара акъла от страх! — тросна се тя.
— Но тук горе можеше да те причакват какви ли не опасности.
— Като например? — наду се Грима.
— Ами да речем… — Масклин се разколеба. — Не е там работата, важното е, че…
Точно тогава Гърдър се изтърколи от стъпалото почти в краката им. Вдигнаха го.
— Оп-па — весело се обади Грима. — Ей ни всички тук, и всичко е съвсем наред, нали така?
Гърдър се огледа съвсем безпомощно. После кихна и си пооправи дрехите.
— Изгубих равновесие — продума той. — Тия мърдащи се стълби големи номера погаждат. Ама постепенно им свикваш. — Той кихна пак и се вгледа в коридора. — Май е по-добре да мърдаме оттук.
Тримата номи запълзяха напред покрай редиците от врати.
— Дали пък Рязко Смъкнати Цени не живее тук някъде? — обади се Грима. Тук името звучеше някак си къде-къде по-страшно.
— Хм, не — отвърна Гърдър, — той живее долу в мазето, при пещите. — Той извърна очи към най- близката врата. — Тоя се казва Заплати — добави той.
— Той добър ли е, или лош? — понита Грима, вторачена в думата, изписана върху лакираното дърво.
— Отде да знам.
Масклин вървеше най-отзад — бавно се обърна, за да държи под око целия коридор. Беше твърде открит. Нямаше ни помен от прикритие, нищо, зад което да се свреш.
Той посочи редица огромни червени неща, които висяха на половината път към отсрещната стена. Гърдър прошепна, че били кофи.
— Има ги нарисувани в „Колин и Сюзън на плажа“ — довери им той.
— Какво пише на тях?
