Масклин

долетели от някаква звезда. Но… странни неща се говорят. Чудя се дали това не е пратеник на Ръководството, дошъл да ни предупреди? Или е капан, поставен от Рязко Смъкнати Цени? Тъй че — той тупна Нещото със сбръчканата си ръка, — трябва да питаме Арнолд Брос (създаден в 3905). Ще научим истината от него.

— Но, сър! — избухна Гърдър. — Вие сте твърде… Искам да кажа, за вас не е добре пак да се изкачвате чак до Върха, това е ужасно, опасно пътуване!

— Така си е, момче. И затова ти ще идеш вместо мен. Можеш да четеш на човешки, а безстрашният ти приятел с копието може да дойде с теб.

Гърдър падна на колене от изумление.

— Сър? Чак горе? Но аз не съм достоен… — Гласът му секна.

Абатът кимна.

— Никой от нас не е — каза той. — Всички ние сме плът от плътта на Магазина. Всичко си върви. Тръгвай сега, и нека Изобилен Пазарлък е с теб.

— Кой е Изобилен Пазарлък? — попита Масклин, щом излязоха.

— Жена е, слуга на Магазина — отвърна Гърдър, който все още трепереше. — Тя е враг на ужасяващия Рязко Смъкнати Цени, който скита из коридорите през нощта с ужасния си сияещ фенер и дебне лошите номи!

— Ами тогава е хубаво, че не вярваш в него — каза Масклин.

— Разбира се, че не вярвам — съгласи се Гърдър.

— Ама зъбите ти тракат.

— Така е, защото зъбите ми вярват в него. Коленете ми — и те. И стомахът ми. Само главата ми не вярва. А пък тялото ми е сбирщина от суеверни страхливци. Извинявай, ще отида да си стегна багажа. Много е важно да тръгнем веднага.

— Защо?

— Защото ако почакаме още малко, няма да мога да тръгна от страх.

Абатът отново седна в креслото си.

— Разкажи ми пак — каза той, — за това как сме дошли тук. Спомена нещо за Галантерия. Обръснати ли беше…

— Откъснати — каза Нещото.

— А, да. От нещо, дето отлетяло.

— Галактически изследователски кораб — каза Нещото.

— Ама се счупил, нали така каза.

— Имаше грешка в един от моторите тип „Стигат навсякъде“. Това значеше, че не можем да се върнем на главния кораб. Как е възможно това да бъде забравено? В началото успявахме да общуваме с човеците, но различната скорост на обмяната и на чувството за време най-накрая направиха това невъзможно. Отначало се надявахме, че можем да предадем на хората достатъчно знания, за да ни построят нов кораб, но те бяха твърде бавни. Накрая се наложи да ги учим на най-основните умения, например металургия, с надеждата, че може да спрат да се бият помежду си за достатъчно дълго време, та да се заинтересуват от космически полети.

— Метал Юркия. — Абатът въртеше думата из устата си. — Метал Юркия. Ще рече, ако нещо току те юрка, да използваш метали. Човешка му работа. А какво беше онова другото, дето ми каза, че сте ги научили на него? Дето почва със С.

Нещото явно се колебаеше, но нали тъкмо сега се учеше да говори с номите.

— Селскостопански култури?

— А така. Селски тупански култури. Много важно, така ли?

— Това е Основата на цивилизацията.

— Това какво значи?

— Значи „да“.

Абатът седна пак, а Нещото продължи да говори. Порой от странни думи засипваше абата — планети, електроника и разни такива. Не знаеше какво значат, но звучаха като верни. Номите бяха учили човеците. Номите са дошли отдалеч. Очевидно от далечна звезда.

Абатът съвсем не намираше всичко това за удивително. Напоследък не се разхождаше много, но на младини беше виждал звезди. Всяка година, като дойдеше Коледният панаир, в повечето отдели се появяваха звезди. Големи, лъскави, с разни остри работи по тях, и с много лампички. Винаги много го впечатляваха. Звучеше си съвсем на място някога да са принадлежали на номите. Разбира се, невинаги ги имаше, тъй че, предполага се, явно някъде има голям склад, където ги държат.

Нещото май беше съгласно с това. Голямата стая се наричаше Галактика. Беше някъде над Счетоводния отдел.

Пък и тези „светлинни години“. Абатът бе видял как минават близо петнайсет години, и всички те май бяха доста мрачни — все проблеми, тежки отговорности, не можеш се отърва. Светлинните сигурно ще да са били по-хубави.

И така, той се усмихваше, и кимаше, и слушаше, и накрая заспа — а Нещото говореше, говореше, говореше…

7.

XXI. Но рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Таз Табела ви давам:

XXII. „Ако не виждате онова, що ви трябва, питайте, моля.“

Из „Книга на номите“

Разпоредби, стихове XXI–XXII

— Тя не може да дойде — каза Гърдър.

— Че защо? — попита Масклин.

— Ами, опасно е.

— И какво, като е? — сопна се Масклин на Грима, която го гледаше дръзко.

— Не можеш да водиш момичетата по опасни места — каза с достойнство Гърдър.

Масклин отново бе обзет от едно чувство, което усещаше, откакто бе пристигнал в Магазина. Те говореха, устните им се отваряха и затваряха, всяка дума сама по себе си бе абсолютно разбираема, но когато ги свържеш, въобще нямаха смисъл. Най-добре беше да не обръщаш внимание. У дома, ако жените не можеха да ходят на опасни места, никъде нямаше да ходят.

— Ще дойда — каза Грима. — Ама какво точно е опасността? Само този — Рязко Смъкнати Цени, или…

— И самият Арнолд Брос (създаден в 1905) — нервно допълни Гърдър.

— Е, аз все пак ще дойда. Тук не трябвам на никого и няма какво да правя — каза Грима. — Ама какво може да се случи, все пак? Не ми изглежда да ни заплашва нещо ужасно — добави тя саркастично. — Например да взема да прочета нещо и да ми прегрее мозъкът.

— Виж, сигурен съм, че не съм казал… — смънка Гърдър.

— На бас, че Канцелариите не се перат сами — рече Грима. — Нито пък си кърпят чорапите. На бас…

— Добре се, добре де — каза Гърдър, като отстъпваше назад. — Само че няма да изоставаш и няма да се пречкаш. Ние ще решаваме, разбра ли?

Той погледна Масклин с отчаяние.

— Кажи й, че не трябва да се пречка.