Масклин

Оплаквания, стихове I–IV

Като току се блъскаше в нещо и приклякваше, Гърдър ги поведе навътре в териториите на Канцелариите. Миришеше на мухъл. Тук-там имаше купчини от неща, които, както обясниха на Масклин, се наричали книги. Той не разбра напълно за какво служат, но Доркас ги смяташе за много важно нещо.

— Виж ги — рече той. — Вътре е тъпкано с кво ли не, което може да ни е от полза, а пък Канцелариите ги вардят като… като…

— Като нещо добре вардено? — помогна му Масклин.

— Точно така. Точно така. Много точно го каза. Постоянно се взират в тях. Четене му викат. Ама нищо не разбират, като четат.

В прегръдките на Торит Нещото рече „Брррр“ и по него засияха няколко светлинки.

— Книгите са хранилища на знанията — обади се то.

— Казват, че били тъпкани със знания — отвърна Доркас.

— Жизненоважно е да си набавите книги.

— Канцелариите си ги държат за тях — рече Доркас. — Разправят, че ако не можеш да четеш както трябва, ти пламвал мозъкът.

— Оттук, моля. — Гърдър премести едно картонено заграждение.

Някой ги чакаше. Седеше вдървено върху купчина възглавници с гръб към тях.

— А, Гърдър — обади се той. — Влизай. Добре.

Беше абатът. Не се обърна.

Масклин сръчка Гърдър.

— Досега беше достатъчно зле — рече той. — Защо трябва да се захващаме пак?

Гърдър му хвърли поглед, който сякаш казваше: „Повярвай ми, няма друг начин.“

— Поръча ли ядене, Гърдър? — рече абатът.

— Господарю, аз тъкмо…

— Отивай да поръчаш.

— Да, господарю.

Гърдър отново хвърли отчаян поглед на Масклин и припна нанякъде.

Номите стояха притеснено и се чудеха сега пък какво ще става.

Абатът проговори.

— Наближавам петнайсет години — рече той. — По-стар съм дори от някои отдели в Магазина. Много странни неща съм видял, но скоро ще ида при Арнолд Брос (създаден в 1905) с надеждата, че съм бил добър и прилежен ном. Толкова съм стар, та има номи, които си мислят, че по някакъв начин аз съм Магазинът, и се страхуват да не би с мен да си отиде и Магазинът. А сега вие ми казвате, че е тъй. Кой отговаря за вас?

Масклин погледна Торит, но всички други погледнаха него.

— Ами, ъъ… — запъна се той. — Май че аз. Само за момента.

— Правилно — облекчено въздъхна Торит. — Само за момента го назначавам за отговорник, нали разбирате. Щото аз съм вождът.

Абатът кимна.

— Много мъдро решение — каза той.

Торит засия.

— Остани тук с говорещата кутия — каза абатът на Масклин. — Вие, останалите, си вървете, моля. Ще ви донесат храна. Моля ви, вървете и изчакайте.

— Хм — обади се Масклин. — Няма.

Последва пауза.

После абатът рече с доста омекнал глас:

— Защо не?

— Щото, разбирате ли, хм, ние всички сме заедно — обясни Масклин. — Никога не сме се цепили.

— Много похвално чувство. Ще откриете, обаче, че в живота не е така. Ела сега. Че какво лошо мога да ти сторя?

— Говори с него, Масклин — обади се Грима. — Ние ще сме наблизо. Не се притеснявай.

Той неохотно кимна.

Когато си тръгнаха, абатът се обърна. Отблизо изглеждаше дори по-стар отпреди. Лицето му не само беше набръчкано — то самото сякаш беше една голяма бръчка. Бил е на средна възраст, когато се е родил старият Торит, рече си Масклин. Достатъчно стар е, че да е дядо на баба Моркий!

Абатът се усмихна. Явно му беше трудно. Все едно някой му е обяснил как става усмихването, но досега му е липсвала възможност да го практикува.

— Името ти е Масклин, познах ли? — рече той.

Масклин не можеше да го отрече.

— Не разбирам! — каза той. — Сега ме виждаш! Преди десет минути каза, че въобще не съществувам, а сега ми говориш!

— Няма нищо странно в това — рече абатът. — Преди десет минути беше официално. Виждаш ли, не мога да позволявам на хората да смятат, че през цялото време не съм бил прав, нали? Поколения наред абатите са отричали, че Навънка има каквото и да било. Не мога изведнъж да кажа, че всичките са бъркали. Хората ще си помислят, че съм превъртял.

— Така ли? — попита Масклин.

— О, да, нали разбираш, политика. Абатите не могат постоянно да си сменят мненията. Ще видиш. Важното за водача не е дали е прав или крив, а дали е уверен. Иначе хората ще се чудят какво да мислят. Разбира се, да си прав помага — заключи абатът. После се облегна назад.

— Едно време в Магазина са се водили ужасни войни — продължи той. — Страховити. Кошмарно време е било. Ном срещу нома. Преди десетилетия, разбира се. Изглежда, винаги е имало по някой ном, който си е мислил, че неговият род трябва да управлява Магазина. Битката за Товарния Асансьор, Кампанията в Складовете, кошмарните Войни за Мецанина… Но сега това е минало. И знаеш ли защо?

— Не — отвърна Масклин.

— НИЕ спряхме всичко това. Канцелариите. С хитруване, здрав разум и дипломация. Накарахме ги да прозрат, че Арнолд Брос (създаден в 1905) очаква номите да живеят в мир един с друг. Виж сега какво, да предположим, че аз, тук вътре, кажа, че ти вярвам. Хората ще решат, че старецът съвсем е изкуфял. — Абатът се изкикоти. — А после ще си рекат: Да не би Канцелариите да са бъркали през цялото време? Щяха да се паникьосат. Е, естествено, тая няма да я бъде. Трябва да държим номите сплотени. Знаеш, че се пръскат при всяка попаднала им възможност.

— Вярно е — съгласи се Масклин. — И вечно те обвиняват за всичко, и все ти викат: „Ей, ами кво ще правиш?“

— И ти си го забелязал, а? — оживи се абатът. — Струва ми се, че имаш точно необходимата квалификация за лидер.

— Не мисля!

— Ето на, нали точно това ти казвам! Не искаш да бъдеш лидер. И на мен не ми се щеше да ставам абат. — Той потропа с пръсти по бастуна си и погледна изпитателно Масклин.

— Хората са винаги по-сложни, отколкото си мислиш — рече той. — Много важно е да го помниш.

— Ще го запомня — рече Масклин. Не знаеше какво друго да каже.

— Ти не вярваш в Арнолд Брос (създаден в 1905), нали? — попита абатът. Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Е, ами…

— Знаеш ли, аз съм го виждал. Като малък. Изкачих се чак до Счетоводния отдел, самичък, скрих се и го видях зад бюрото му. Пишеше.

— О?

— Беше с брада.