Грима и Доркас

лица, вторачени в настъпващия Джекуб.

Чудят се как така вътре няма човек — помисли си той. — Не могат да загреят как става тая работа. Ей ти на, машина като машина, пък самичка се движи. Да се смаеш и още как! Ако си човек.

Обаче най-накрая май стигнаха до някакъв извод. Вратите се отвориха рязко и човеците се стрелнаха навън точно когато Джекуб…

Чу се скрибуцане. Камионът се разтресе — Джекуб го бе халосал. Набраздените колела се завъртяха и камионът бавно се затъркаля назад. Вдигнаха се облаци пара.

— Това е за Низодемус! — извика Грима.

— Мислех, че не можеше да го понасяш…

— Да, но той беше ном.

Доркас кимна. Те всички бяха номи, нали? Сега беше просто: знаеш на коя страна си.

— Мога ли да ти предложа нещо? Да сменим скоростта… — предпазливо се обади той.

— Защо? Какво й е на тази?

— На втора се бута много по-лесно. Вярвай ми.

Човеците гледаха. И как няма да гледат! Машина, която си върви самичка, не е гледка за изпускане, дори и ако току-що си се покатерил на първото попаднало ти дърво или си се сврял под първия попаднал ти плет.

Те видяха как Джекуб мина на заден, смени скоростите с рев и отново се нахвърли връз камиона. Прозорците се раздрънчаха.

Доркас беше истински нещастен.

— Ще убиеш камиона…

— Я стига глупости! Че той е просто машина. Един куп желязо.

— Да, ама тази машина някой я е направил — заинати се Доркас. — Кой знае колко мъчно се правят. Гадно е да рушим неща, мъчни за правене.

— Те сгазиха Низодемус. А когато живеехме в оная дупка, колите постоянно газеха номи!

— Да, ама номите се правят лесно. Само други номи ти трябват.

— Ти съвсем си откачил.

Най-накрая избутаха камиона. От него бълваше дим — бензинът се бе разлял върху нагорещения мотор. Джекуб се дръпна и припряно забоботи около него.

Номите вече му бяха хванали цаката!

— Така, така. Право напред. — Тя сръчка Доркас. — А сега хайде към оня хамбар, а?

— Ами давай направо по черния път, пък там сред нивите мисля, че имаше портал. Врата. Много ли ще е нахално да помоля първо да я отворим, пък после да минаваме през нея?

Зад тях камионът избухна в пламъци. Не зрелищно обаче, а съвсем делово, като че смяташе цял ден да си гори. Доркас видя как някакъв човек си свали палтото и взе безсмислено да захлупва огъня. Дожаля му за него.

Джекуб измина черния път, без никой да се опита да му попречи. Докато се напъваха и дърпаха въжетата, номите се бяха и разпяли.

— Ами сега? — попита Грима. — Къде ти е портата? Ти нали рече през портала, през нивите, и…

— Порталът е точно преди оная кола със синята лампа — бавно изрече Доркас — Същата, дето сега се изкачва насам.

Втренчиха се в колата.

— Лоша работа. Тия коли с лампите са много гадни — намръщи се Грима.

— По-права не можеш и да бъдеш — съгласи се Доркас.

— Вечно са пълни с човеци, за които кой знае защо е страшно важно да разберат какво става. Долу на линията беше тъпкано с тях.

Грима погледна през плета.

— Ей, онова там е порталът, нали?

— Да.

Тя се наведе.

— Намалете ход. После остър завой вдясно!

Бригадите се юрнаха. Сако даже самичък се сети да смени скоростите, преди някой да му го поиска. Номите висяха на кормилото като паяци и го въртяха насам-натам.

Врата имаше. Само че беше вехта и висеше вързана на въженца. Въобще имаше крайно аграрен вид. Не би спряла нищичко, решено на всяка цена да мине през нея — пък за Джекуб да не говорим.

Доркас отново потръпна. Мразеше да гледа сцени на разрушение.

Оттук почваше разоран чернозем. Набръчкана земя, тъй й викаха номите — също като оня набръчкания картон, дето отвреме навреме намираха в отдел „Опаковки“ в Магазина. Между браздите се бе задържал сняг. Огромните колела го обръщаха в кал.

Доркас очакваше колата по-скоро да ги последва, ала тя спря. От нея се измъкнаха двама човеци в тъмносини костюми и се помъкнаха през полето. Няма как да ги спреш тия човеци — мрачно си помисли той. Също като дъжда са.

Нивата мина в лек наклон. Моторът на Джекуб боботеше глухо.

Пред тях изникна ограда от телена мрежа, а зад нея се ширна поле с трева. Мрежата издрънча и се разцепи. Доркас видя как тя рухна и се зачуди дали Грима ще му даде да спре и да си посъбере малко тел. Винаги беше наясно какво да прави с телта.

Човеците все още ги следваха. С ъгълчето на окото си — защото навън имаше още много нещо за гледане — Доркас забеляза, че по шосето в далечината проблясват светлини.

Посочи ги на Грима.

— Знам — отвърна тя. — Видях ги. Но какво друго ни оставаше? — добави тя отчаяно. — Да се махнем и да се заселим вътре в цветята? И да станем мънички добрички духчета?

— Не знам — уморено отрони Доркас. — Вече нищо не знам.

Издрънча втора ограда. Тук горе тревата беше по-ниска, а земята сякаш се изкриви, а…

… а по-нататък имаше само небе. Колелата на Джекуб отекнаха по билото на хълма, той изрева и се втурна напред.

Доркас никога не беше виждал толкова много небе. Около тях не се виждаше нищо — само някакви шубраци нейде в далечината… И каква тишина само! Не, каква ти тишина, нали Джекуб ревеше, та се късаше, но изглеждаше като място, в което цари тишина, освен, ако през него не гърмят багери, натъпкани с отчаяни номи.

Пощурели овце побягнаха изпод гумите.

— Ей, го хамбара там отпред, оная каменната къща на хоризо… Ей, Доркас, добре ли си?

— Ако не си отварям очите, може и да съм…

— Изглеждаш направо ужасно.

— Да, ама се чувствам още по-ужасно.

— Ама нали и преди си излизал Навънка!

— Грима, ама по-високо от нас нищо няма! На мили наоколо! Отворя ли си очите, ще падна вътре в небето!

Грима се наведе към запотените шофьори.

— Ле-е-еко наляво! Е това е! Дай сега газ до дупка!

— Разчитай на Джекуб! — извика тя на Доркас. Боботенето на мотора се усили. — Нали знаеш, че не може да хвърчи!

Машината подскочи върху каменистия път, водещ кажи-речи към далечния хамбар. Доркас реши да рискува и плахо отвори едното си око. Никога не беше ходил в хамбара. Беше ли някой сигурен, че там има ядене, или просто си предполагаха? Поне ще е топло, сигурно…

Но край хамбара замига светлинка и взе бързо да се приближава към тях.