Грима и Доркас

— Защо не ни оставят на мира? — изкрещя Грима. — Спрете!

Джекуб бавно спря. Моторът затрака в хладината.

— Сигурно отива надолу към шосето — обади се Доркас.

— Не можем да се върнем.

— Не.

— Нито да продължим.

— Не.

Грима затропа с пръсти по ламарината на Джекуб.

— Нещо друго да ти идва наум?

— Можем да пробваме през полето — предложи Доркас.

— А това къде ще ни закара?

— Като начало — по-далеч оттук.

— Но нали няма да знаем къде отиваме!

Доркас сви рамене.

— Или ще е това, или ще шарим цветенца.

Грима се опита да се усмихне.

— Да ти кажа, ония крилца хич няма да ми отиват.

— Ей, там горе, какво става? — провикна се Сако.

— Трябва да им кажем — прошепна Грима. — Всички мислят, че отиваме към хамбара…

Тя се огледа. Колата се приближаваше. Подскачаше тромаво по черния път. Човеците отсреща също не се предаваха.

— Човеците никога ли не се предават? — запита се тя.

Наведе се надолу.

— Малко наляво, Сако. И после право напред.

Джекуб подскочи и се плъзна по премръзналата трева.

Далече напред пак се виждаше ограда от мрежи. Имаше и овце.

Не знаем къде отиваме — помисли си тя. — Единственото важно нещо обаче е да вървим. Масклин беше прав. Този свят не е наш.

— Май трябваше да си поговорим с човеците — обади се на глас.

— Не, ти беше права — възрази Доркас. — В този свят всичко принадлежи на човеците, значи и ние им принадлежим. Няма такова място тук, където ние да си бъдем ние.

Оградата се приближаваше. От другата й страна имаше шосе. Не черен път, а истинско асфалтирано шосе.

— Надясно или наляво? — попита Грима. — Ти как мислиш?

— Все тая — отвърна Доркас. Багерът разцепи оградата.

— Ами дай да опитаме наляво тогава… По-бавно, Сако! Малко наляво сега. Още. Още мъничко. Дръж сега така. О, не!

В далечината изникна друга кола. С мигаща лампа отгоре й.

Доркас рискува и хвърли поглед назад.

— Не! — изстена той.

— Какво? — попита Грима.

— Само преди малко ме попита дали човеците някога се предават. Ами не.

— Спри! — изкомандва Грима.

Бригадите послушно се завтекоха. Багерът отново се приплъзна и спря. Моторът продължаваше да пука.

— Дотук бяхме — въздъхна Доркас.

— Пристигнахме ли в хамбара? — се чу глас.

— Не — отвърна Грима. — Още не. Почти.

Доркас се навъси.

— Май ще трябва да спрем да им се противим. Е, най-накрая ти ще навлечеш някоя ефирна дрешка и ще размахваш пръчица със звезда отгоре. Само се надявам да не ме карат да им поправям обувките.

Грима се замисли.

— Ако дръпнем яко напред, право към оная кола…

— Не! — сряза я Доркас. — Това нищо не решава.

— Но поне ще ми оправи настроението. — Тя се огледа. — Какво притъмня така изведнъж? Не може цял ден да сме карали. Тръгнахме много рано сутринта!

— В закачки и игри как времето лети — мрачно отбеляза Доркас. — Пък и мляко не обичам. Къщната работа да им върша, както и да е, нямам нищо против, стига да НЕ се налага и млякото да им пия. Ама…

— Само погледни, ако обичаш!

Тъмнина заливаше полята.

— Може да е затъмнение — каза Доркас. — Чел съм за затъмненията. Ставало много тъмно, когато слънцето покриело луната. Май че и обратно — добави той несигурно.

Колата пред тях изквича, тръгна назад, фрасна се в един каменен зид и рязко спря.

Из полето и покрай шосето се бяха юрнали овце. Това далеч не беше обичайната овча паника, която настава, щом нещо притесни овцете по нормалния начин. Тези овце явно бяха решили следното: какво да си хабим енергията в паника, щом можем да я използваме, за да изгалопираме колкото се може по-надалеч оттук.

Високо, пронизително жужене изпълни въздуха.

— Помнете ми думата — смънка Доркас. — Ужасно ужасни са тия затъмнения, да знаете.

Обаче сред номите долу в кабината паниката вече цареше. Нали не бяха овце, та всеки ном можеше да мисли самичък — а хванеш ли се да мислиш за някакъв внезапно връхлетял мрак и за някакво си тайнствено жужене, то това да се паникьосаш ти изглежда съвсем логична последица.

Ситни сини огънчета пропълзяха по олющената боя на Джекуб и се заизвиваха като змийчета. Доркас усети, че му щръква косата.

Грима се взираше нагоре.

Небето беше цяло почерняло.

— Всичко е… наред — бавно каза тя. — Знаете ли какво, мисля, че всичко ще се оправи!

Доркас си погледна ръцете. По върховете на пръстите му пукаха искрички.

— Тъй ли? Тъй ли? — за друго не можа да се сети.

— Това не е нощ, това е сянка! Нещо огромно лети над нас!

— По-добре е, отколкото, ако беше нощ, тъй ли?

— Така мисля. Хайде, давайте да слизаме.

Тя се спусна надолу по въжето. Усмихваше се налудничаво. И само това беше почти толкова ужасно, колкото всичкото останало накуп. Хич не бяха свикнали да й гледат усмивката.

— Помогнете ми, де! — подвикна тя. — Трябва да слезем долу! За да е сигурен, че сме ние!

Изгледаха я смаяно. Тя се мъчеше да се пребори с летвата, която им служеше за подвижно мостче.

— Айде бе! — тропна тя. — Няма ли кой да ми помогне!

Помогнаха й. Понякога, когато съвсем не знаеш какво да правиш, се повеждаш по всеки, който изглежда тъй, сякаш има нещо наум. Сграбчиха летвата и я избутаха извън кабината. Тя се накриви и се плъзна към земята.

Сега поне нямаше чак пък толкоз небе. Синьото беше само тънка ивица около плътния мрак над главите им.

Е, не беше чак толкоз плътен, тоя мрак. Щом очите на Доркас свикнаха с него, успя да забележи квадрати сред тъмнотата. И правоъгълници. И кръгове.

Номите се юрнаха по мостчето и се разтърчаха по шосето. Не знаеха да бягат ли, да си стоят ли там.

Единият от тъмните квадрати в сянката над тях се отмести. Нещо издрънча, а после един от четириъгълниците се откъсна от мрака и се заспуска надолу с леко бръмчене, сякаш асансьор без въжета.