— Не сте ни наредили какво да правим сега с ръчната спирачка, госпожице! — обади се Сако. Номите покрай него взеха да се подхилват под мустак.
Грима заразмахва заканително пръст.
— Виж какво! Ако ви дойда там долу да ви кажа какво да правите с тая ръчна спирачка, всичките до един ще съжалявате, ама изключително много, ясно ли ви е?
Щрак! Джекуб отново изрева и се размърда.
Надигна се радостна патардия.
— Е, това е! — извика Грима. — Тъй ви искам!
— Вратата, вратата, вратата, забравихме да отворим врататанабаракатаааа — нареждаше си Доркас.
— Не сме я отворили, я! — тръсна глава Грима. Багерът ускоряваше ход. — Че що?! Джекуб е това, ей!!!
14.
V. И нищо не ще ни спре, и нищо не ще ни препречи пътя, че туй е Джекуб, който се Присмива на Всяка Пречка, и вика бръммммм! Бръммммм!
Бараката беше много, ама много стара. И много, ама много ръждива. Духнеше ли свирепият вятър, цялата дрънкаше и хлопаше. Единственото що-годе ново нещо по нея беше катинарът на вратата, в която Джекуб нахлу с около шест мили в час. Съборетината издрънча като гонг, отлепи се от основата си и подскочи, а Джекуб я помъкна през Кариерата и я мъкна чак до средата, когато най-после бараката се разпадна сред порой от дим и ръжда, а Джекуб се излюпи от нея като разярено пиле, измъкнало се от запъртък. Повървя и спря.
Грима се надвеси над летвата и нервно взе да тръска ръждата от дрехите си.
— Спряхме — колебливо каза тя. В ушите й все още звънтеше. — Защо спряхме, Доркас?
Той хич и не се помъчи да стане. Когато Джекуб трясна вратата, тоя трясък му бе изкарал всичкия въздух.
— Мисля — поде той, — че сигурно всичките са поразхвърляни насам-натам. Какво си се разбързала така?
— Извинявайте! — чу се долу Сако. — Май тук не сме разбрали нещо!
Грима се стегна.
— Е, добре. Поне се измъкнахме навън. Ей сега ще го измисля. Просто ще… ще… ще…
Гласът й заглъхна. Доркас погледна нагоре.
Пред Кариерата бе паркиран камион. Трима човека вече тичаха към Джекуб с големи, летящи скокове.
— Олеле — каза той.
— Не е ли прочел бележката ми? — зачуди се Грима.
— Боя се, че я е прочел — поклати глава Доркас. — Е, без паника. Имаме избор. Можем или да…
— Напред! — кресна Грима. — Веднага!
— Не, не, не — запротестира със слаб гласец Доркас. — Не смятах да ти предлагам…
— Първа! — изкомандва Грима. — Газ! Газ, ви казвам!
— Не, не, не, ти не искаш да го направиш…
— Тъй ли! Гледай сега кво става! Аз ги предупредих! Могат да четат, нали? Много добре знаем, че могат! Ако наистина притежават разум, трябва да са достатъчно разумни, че да се усетят!
Джекуб набираше скорост.
— Ама не така! — отчая се Доркас. — Ние винаги сме се пазили от човеците!
— Те не се пазят от нас!!!
— Ама…
— Те разрушиха Магазина! Като бягахме, се опитаха да ни спрат! Сега ни вземат Кариерата!
— Не можеш да надвиеш човеците! — опита се Доркас да надвика мотора. — Много са
— И като са големи, какво? И като съм малка, какво?
На големите бавни същества там долу взе да им просветва, че май нещо… Спряха патравата си атака и, много бавно, се опитаха да се отдръпнат от пътя. Двама успяха да скокнат в празната Канцелария, и в същия миг Джекуб се изтъркаля край нея.
— Разбрах — обади се Грима. — Явно ни мислят за тъпи. Дай широк завой наляво. Още. Още. Спри сега. Оп-па — тя потри ръце.
— Какви ги правиш? — прошепна в ужас Доркас.
Грима се надвеси надолу.
— Ей, Сако! Виждаш ли ги ония другите лостове?
Бледи кръгли петна — лица на човеци прашните прозорци на бараката.
Джекуб, на двайсет стъпки от нея, трептеше нежно в утринната мъглица. После моторът ревна. Слънцето проблесна по огромните му зъби, кофата се вдигна и…
Джекуб подскочи напред, рипна над земята и захапа стената на бараката, все едно отваряше консерва. Останалите стени и покривът се срутиха леко, сякаш бе къщичка от карти и асото пика се бе изнизало нанякъде.
Багерът препусна в тръс и описа широк кръг, тъй че щом човеците се измъкнаха из руините, първото нещо, което видяха, беше именно той. Бумтеше страховито, а огромната му метална уста сякаш аха-аха щеше да захапе някого.
Плюха си на петите и търтиха да бягат.
И ном щяха да надбягат.
— Ей, това откога го искам! — доволно се ухили Грима. — Ами онзи, другият, къде изчезна?
— Май че се върна в Камиона.
— Уха! Давай надясно, Сако! Още надясно. Спри. Сега бавно напред!
— Не можем ли просто да… да престанем и да се махаме — примоли се Доркас.
— Камионът на човеците ни е препречил пътя. — Доводът на Грима бе съвсем разумен. — Гледай ги, точно на портала спрели.
— Значи сме в капан!
Грима се разсмя. Смехът й не звучеше много веселяшки. Изведнъж на Доркас му дожаля за човеците кажи-речи толкова, колкото му беше жал за самия себе си.
И човеците сигурно си мислеха нещо подобно, ако въобще можеха да мислят. Виждаше бледите им
