— Къде? — попита Грима.
— В онези старите бараки. Горе на скалата.
— Ама то те кажи-речи са се срутили! Пък и нали разправяше, че били много опасни…
— А, опасни са си те. Много даже. Има цели камари боклуци и консервни кутии, дето децата не трябва да ги пипат, и още сума ти такива работи…
Той нервно подръпна брадата си.
— Ама — добави, — има и още нещо. Напоследък, така де, работих по тоя въпрос. Така да го кажем.
Погледна Грима в очите.
— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.
Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.
— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.
Тълпата замърмори одобрително.
— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.
— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.
— А и не ми се вижда редно.
— Знам те какво искаш да ми кажеш.
— Та… какво ще правим с него?
Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.
— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?
— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.
— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?
Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.
— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.
Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг:
Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.
— Какво правиш? — попита Доркас.
— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.
— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?
— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.
Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.
— Аз бих написал нещо друго…
— Е, сигурно, ама
— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.
Грима се опита да прозвучи бодро:
— Я сега да я видим тая твоя барака.
Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.
Сега държеше в нея лист.
А на листа пишеше:
Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!
Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.
— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.
— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.
— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. —
— Не съм.
Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.
Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.
— Та какво е това, дето трябва да го разберем?
Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.
— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…
— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.
— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.
— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.
— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.
— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.
Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.
Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.
— Ми такова, то, май по-добре, ъ-ъ, ела да видиш… Ще се наложи да го обяснявам на всеки, та ще ми потрябваш. Тебе много по те бива за тия работи.
Грима го последва. Подът студенееше под краката им. В бараката продължаваха да прииждат номи. Трупаха се угрижено покрай стените.
Вмъкнаха се под брезента — сякаш в огромна, прашна пещера.
Гума — също като на камион — се възправи застрашително срещу тях в мрака. Беше само на педя разстояние, а браздите й бяха много по-дълбоки от всички гуми, които Грима бе виждала досега.
— О, ама то било камион — колебливо проточи тя. — Държиш си тук камион, а?
Доркас не каза нищо. Просто посочи нагоре.
Грима погледна. Просто погледна още по-нагоре.
Право в устата на Джекуб.
