Грима и Доркас

Всичко е тръгнало наопаки!

— Е, аз бих казал, че…

— Нямаме какво да ядем, не можем да спрем човеците, притиснали са ни в тая Кариера като в капан, а аз се опитвах да държа хората заедно… пък сега всичко отиде.

— Още в самото начало трябваше да се преместим в оня хамбар — поклати глава Нути.

— Вие и сега можете — рече Грима. — Всички по-млади ще могат. Само се махайте оттук, колкото се може по-далече!

— Но децата няма да могат да го изминат този път. Пък и старците едва ли ще се справят със снега — обади се Доркас. — И ти го знаеш. Просто си се отчаяла.

— Опитахме какво ли не! Само дето стана по-лошо! Мислехме си, че Навънка ще заживеем добре, а пък то всичко тръгна да се разпада!

Доркас й хвърли дълъг, неразбиращ поглед.

— Ако щете, още ей-сегичка можем да се откажем! — продължи тя. — Направо да легнем ей тука и да умираме! Това ни е останало!

Ням ужас.

Прекъсна го Доркас.

— Ъ-ъ — каза той. — Ъ-ъ. Сигурна ли си? Ама наистина?

Тонът му накара Грима да вдигне очи.

Всички номи вдигнаха очи.

Там отгоре ги гледаше лисица.

Беше един от онези мигове, когато самото Време замръзва. Грима съзираше жълтозеленикавите пламъчета в очите на лисицата. Дъхът й излизаше на облаци от ноздрите. Провеси език.

Изглеждаше учудена.

Беше нова тук и никога досега не беше виждала номи. Не чак толкоз сложно устроеният й ум се опитваше някак си да смели факта, че формата им — две ръце, два крака и глава отгоре — беше онази, която тя свързваше с човеците и се бе научила да избягва, но размерът пък си беше точно „хапка-две“.

Такъв ужас бе обхванал номите, че стояха като заковани. Нямаше смисъл да бягат. Лисицата щеше да ги догони бързо-бързо — нали имаше два пъти повече крака от тях. Тъй и тъй ще си умреш, ама поне накрая няма да си хем умрял, хем без дъх останал.

Някой изръмжа.

И номите се смаяха, защото този някой беше… Грима.

Тя награби бастуна на баба Моркий, изтърча напред и фрасна лисицата по носа, преди оная да успее да се опомни. Лисицата изквича и премига глупаво.

— Къш! — кресна Грима. — Как смееш да идваш тук! — И тя отново я удари. Лисицата рязко извърна глава. Грима отново пристъпи напред и й тегли един тупаник в муцуната.

Лисицата взе следното решение: надолу край плета нямаше как да не се намери някой заек. Зайците не се бият. Със зайците можеш да се разбереш много по-лесно.

Тя изхленчи, запристъпва назад, вперила поглед в Грима, подви опашка и се стрелна в мрака.

Номите въздъхнаха шумно.

— Е… — каза Доркас.

— Ще ме извинявате, ама хич не ги понасям тия лисици — оправда се Грима. — Пък и Масклин разправяше, че трябвало да научат кой командва тук.

— Няма спор — кимна Доркас.

Грима хвърли мътен поглед към бастуна. Присви очи.

— Та, за какво говорех?

— Тъкмо ни рече да легнем да умираме — услужливо подсказа баба Моркий.

Грима се облещи.

— А-а, бъркаш нещо — поклати глава тя. — Само се бях поизморила, нищо повече. Хайде бе. Ама ако продължаваме да си стоим тука, може и да си намерим смъртта.

— Или пък тя нас да намери — взря се Сако в мрака. Беше пълен с бродещи лисици.

— С това майтап не бива! — тросна се Грима през рамо.

— Ама аз съвсем не го казах на майтап! — потрепери Сако.

Високо горе над главите им една странно ярка звезда вървеше на зиг-заг през небето. Номите не я забелязваха. Беше мъничка — или пък може би беше много голяма, ала много далече. Ако се вгледаш в нея по-внимателно, се забелязваше, че е с форма на диск.

И пращаше съобщения по въздуха. По целия свят.

Май търсеше нещо.

Когато се върнаха в Кариерата, там мъждукаха светлинки. Групичка номи тъкмо бе решила да тръгне да ги търси. Е, идеята не ги въодушевяваше особено, но все пак смятаха да опитат.

Толкова им се зарадваха че се връщат здрави и читави — всички — та Грима забрави, че са се върнали здрави и читави на място, което хич не беше читаво. В някаква книга с пословици беше прочела нещо, което идеално описваше положението. Доколкото си спомняше, ставаше въпрос за скачане от един вид храст на друг. И двата бяха бодливи. Нещо такова.

Отведе спасителния отряд в Канцеларията, и там Сако, много накъсано, им разказа за приключенията им от момента, когато Доркас, обхванат от внезапен ужас, изскочил от камиона и го прехвърлили през релсата миг преди влакът да връхлети. Звучеше храбро и вълнуващо. И безсмислено, помисли си Грима, но това го запази за себе си.

— Не беше толкова зле, колкото изглежда — рече Сако. — Е да, влакът разнебити камиона, ама дори и не слезе от релсите. Нали го видяхме — довърши той. — Умирам от глад.

Пусна им ярка усмивка. Тя угасна бавно като залез.

— Няма ядене, тъй ли?

— Още по-зле е — обади се някакъв ном. — Ако изровиш отнякъде малко хляб, можем да си стъкмим сандвич със сняг.

Сако се замисли.

— Зайците, бе — измисли накрая той. — Зайци в полето колкото щеш.

— Щъкат из тъмното — Доркас май имаше нещо наум.

— Е, хм, да — отрони Грима.

— Тя и лисицата щъка там — обади се Нути.

В ума на Грима взеха да скачат пословици.

— Неволята учи — рече тя. — Подкара ли те дяволът…

Всички се извърнаха към Грима. Кибритените клечки мъждукаха.

— Тоя пък кой е? — попита Нути.

— Някакъв голям гадняр. Живеел под земята, и там, където живеел, май било много горещо…

— Нещо като Котелното в Магазина, а?

— Нещо такова.

— И как те подкарва?

— Ами не с кола, във всеки случай.

— А тая, учителката? — На Сако явно му беше интересно.

— Тя не е учителка. И тя не е никаква „тя“. Това значи просто, че понякога си принуден да вършиш разни работи — сопна се Грима. — Нито за учителки става въпрос, нито за шофьори!

— Е, то ясно, че не. Долу при онзи, Дявол ли му се викаше, едва ли има къде да караш кола. Поне така ми се струва, де.

Доркас се изкашля. Докривяло му беше май. Е, на всички им беше криво, ама на него — още повече.

— Хубаво тогава — тихо каза той.

Каза го така, че нещо ги накара да се вслушат.

— По-добре ще е всички да дойдете с мен. Повярвайте ми, много ми се искаше да не ви се наложи.