разберат.
Няма ли да е страхотно, ако успеем? Те могат да вършат за нас големите бавни работи, пък ние за тях… ами че дребните бързи работи. Тия, дето са много пипкави, та те не могат да се оправят с техните дебели пръсти… ама не и да им боядисваме цветята и да им поправяме обувките!
— Грима? Ела да видиш, Грима! — обади се някакъв глас зад нея.
Номите се бяха скупчили около нещо бяло на пода.
Ами да, разбира се. Нали преди това човекът се беше втренчил в един от ония големите листове с букви…
Бяха го разстлали на пода. Доста приличаше на онзи първия, само дето този тук казваше:
Та като стана дума за глави — Грима непрекъснато клатеше своята, докато се опитваше да схване нещо от всичко това. Книгите ги разбираше без проблеми, но вестниците сякаш бяха написани на друг език. Беше пълно с РАЗБИВАНЕ и ШОКОВЕ и мъгляви снимки на ухилени човеци, които се ръкуваха с други Човеци (
— Не, ей това беше — обади се някакъв ном. — Ей на тая страница е. Я вижте, вижте тук, някои думи са същите като миналия път!
Погледът на Грима пробягна през дългата статия, в която се разказваше как някой си издънил плана на не знам кого си за нещо си.
Наистина, имаше мъглява снимка на Внука (39) под думите
Тя коленичи и се втренчи в по-дребните думички под нея.
— Чети на глас! — замолиха я отвсякъде.
— Ричард Арнолд, президентът на групата „Арнко“, който живее в Блекбъри, каза днес във Флорида… — започна тя, — … че учените продължават опитите да въз… възстановят контрол над „Арнсат 1“, кому… комуникационният спъ… спътник с тегло милиони паунди…
Номите се спогледаха.
— Тегло милиони — клатеха те глави. — Тежичко си е! Ама тия пари, тия паунди пък какви са? Грима, давай нататък!
— Възлагаха се големи надежди след вчерашното ус-успешно изстрелване на спътника във Флорида — прочете тя с колеблив глас, — че „Арнсат 1“ ще започне пр-пр-пробни изла… измъ… излъчвания. Вместо това той изпраща поток от странни сиг… сигнали. „Прилича на някакъв ко-кокод“ — заяви Ричард (39)…
Слушателите замърмориха одобрително.
— „Все едно мисли самичък“ — прочете Грима.
После кой знае защо се споменаваше че някой си едва сега прохождал и разни други работи, които Грима въобще не си направи труда да прочете.
Спомни си какво разказваше Масклин за звездите; защо ги имало. Пък и Нещото. Беше го взел със себе си. Нещото можеше да си говори с тока, нали така? Можеше да чува тока в жиците и онова във въздуха, дето Доркас му викаше „радио“. Ако съществуваше нещо, което може да изпраща странни сигнали, то това беше тъкмо Нещото. „Може да измина дори повече път, отколкото минахме през Дългото Пътуване“ — бе казал Масклин.
— Живи са! — възкликна тя, без да се обръща към никого. — И Масклин, и Гърдър, и Ангало! Стигнали са Флорида и са живи!
Тя си спомни как понякога той се опитваше да й говори за небето, за Нещото и за това откъде са дошли номите, а тя никога не успя да го разбере — точно както той пък не бе успял да разбере онова за жабчетата.
— Живи са! — повтори тя. — Знам го! Не зная нито как са, нито къде са, но са успели да измислят нещо и са живи!
Номите размениха красноречиви погледи и с тях си казаха горе-долу следното: „Залъгва се, горката, но ако трябва някой да й го каже…, нека да е някой по-храбър от мен.“
Баба Моркий я потупа лекичко по рамото.
— Тъй, тъй — с благ гласец отрони тя. — И много хубаво, че са стреляли успешно, макар че като тръгнаха, не помня да взеха копия и стрели. Ама щом е било успешно, все са улучили нещо и са се наяли. На бас, че е било наложително да си хапнат. Пък ако бях на твойто място, мойто момиче, ей-сегичка щях да си легна.
Грима сънува.
Беше много, ама много объркан сън. Те сънищата са си такива. Никога не идват в спретната опаковка. Сънува силен шум и ярки светлини. И очи.
Очички, жълти очички. И Масклин, покачен на някакъв клон. Провира се нагоре през листака и току наднича надолу, към жълтите очички.
Виждам какво прави в момента — помисли си тя. — Жив е. Така си и знаех, естествено. Само че в тоя Открит Космос имало повече шума, отколкото си мислех. Или пък това въобще не е вярно и аз само сънувам…
После някой я събуди.
Да се чудиш какво ли означава този или онзи сън никога не е било кой знае колко умно занимание. Тъй че тя си го спести.
През нощта отново заваля сняг. Бръснещ вятър зафуча. Неколцина номи претърсиха бараките и домъкнаха някой и друг зеленчук, пропуснат от човеците, но количеството си беше направо за оплакване. Свързаният човек по някое време заспа и захърка — все едно някой разрязваше дебел кютук с тъ-ъ-ъничко трионче.
— Останалите ще дойдат сутринта и ще го потърсят — предупреди ги Грима. — Дотогава трябва да сме се измели оттук. Май ще се наложи да…
Тя млъкна. Всички се ослушаха.
Нещо мърдаше под пода.
— Остана ли някой долу? — прошепна тя.
Номите заклатиха глави. Едва ли някой би поискал да остане под пода и да мре от студ, когато горе в Канцеларията беше топличко и светло.
— И плъхове не са — вслуша се тя.
После някой ги повика — хем силно, хем приглушено. Все едно хем иска да го чуят, хем му се ще да не се чува много-много.
Ама това бил Сако!
Те измъкнаха откъртената от човеците дъска и му помогнаха да се изкатери. Целият беше в кал. Залиташе от умора.
— Никого не намерих! — задъха се той. — Навсякъде огледах и нямаше никой и ги видях и ония камиони, и видях, че свети, и си помислих, че човеците са още тука, и влязох, и ви чух, и хайде веднага с мене, щото Доркас…
— Жив ли е?! — подскочи Грима.
— Ами ако не е, значи доста добре ругае за умрял — изтърси Сако и за малко самият той да не се изтърси на пода.
— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.
— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо,
— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!
— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. —
