Грима и Доркас

непрестанно. Човеците се бяха върнали и май бяха решили да останат.

Е, всъщност си тръгнаха, все пак. Когато дневната светлина се стопи в зимното небе, сякаш изстиваше стомана, някои от човеците се качиха в камионите и ги подкараха по черния път.

Но преди да си тръгнат, направиха нещо съвсем смайващо. Номите тъкмо бяха запълзели нагоре, за да се измъкнат, като усърдно се настъпваха по главите, и изведнъж някой изтръгна една дъска от пода. Грамаданска ръка се протегна надолу и постави на утъпканата земя под пода мъничко подносче. После бутна дъската обратно и отново настана мрак.

Номите седяха в мрачината и се чудеха защо ли, да му се не види, човеците им дават ядене. И то след ден като тоя.

На подноса имаше купчина брашно. Не беше кой знае какво, ако се сетиш за храната в Магазина, ала на номите, цял ден стояли гладни и нещастни, им замириса на хубаво.

Двама от по-младичките се промъкнаха по-наблизо. Ух, какви лиги им потекоха от този мирис… Единият награби цяла шепа.

— Не го яж!

Грима си пробиваше път с лакти през натрупалата се тълпа.

— Ама виж го само как мири… — изчурулика единият.

— Някога да сте помирисвали нещо подобно?

— Ами не…

— Значи не сте наясно дали става за ядене, нали? Я ме чуйте сега. Аз знам това-онова. Там, където живеехме…, където живеех аз преди, в дупката край магистралата, имаше едно такова място, дето човеците ходеха да ядат, и понякога в кофите за боклук отзад намирахме прах като тоя. Хапнеш ли го, и умираш!

Номите се втренчиха в мъничкото невинно подносче. Храна, от която се мре? Нещо не се връзваше.

— Спомням си как веднъж в Магазина намерихме някакви консерви с месо — обади се възрастен ном. — Спомням си, ядохме ги, и после ни хвана много гадно разстройство. — Той погледна обнадеждено Грима.

Тя поклати глава.

— Не е същото. Там покрай него се въргаляха умрели плъхове. И май че не бяха умрели много мирно и кротко. Бррррр — потрепера тя.

— О…

Номите пак се втренчиха в подносчето. А отгоре нещо тупна тежко.

В Кариерата беше останал човек.

Седеше на стария въртящ се стол в Канцеларията на управителя и четеше вестник.

Номите внимателно го наблюдаваха през една дупка от чеп. Виждаха се огромни ботуши, над тях се бяха ширнали панталони, после идеше яке с вид на хълмист планински район, а най-отгоре — далечният отблясък на електрическа крушка върху голо теме.

Най-накрая човекът остави вестника на бюрото и се протегна към нещо до него. Номите съзряха пакет сандвичи, по-големи от самите тях, и термос. Човекът го отвори, над него се заиздига пара и във въздуха се разнесе гъделичкащ мирис.

Смъкнаха се долу и докладваха на Грима. Тя седеше до подноса. Бе наредила на шестима от по-старите и разумни номи да застанат около него на стража и да пъдят децата.

— Не прави нищо. Само си седи. Веднъж-дваж погледна през прозореца.

— Значи ще виси тук цяла нощ — заключи Грима. — Предполагам, че хората вече са се зачудили кой ли ги прави всички тия бели.

— И сега какво?

Грима подпря брадичка с длани.

— Ами сещам се за ония другите съборетини отсреща. Там можем да отидем.

— Доркас каза… казваше, че там било много опасно — предпазливо се обади един ном. — Щото нали там било пълно с всякакви вехтории и не знам си какво още. Много било опасно, тъй разправяше.

— Много по-опасно от тука? — В гласа на Грима се промъкна следа от едновремешния й сарказъм.

— Затапи ме.

— Моля ви, госпожице…

Беше една млада номка. Те се отнасяха към Грима направо със страхопочитание, защото крещеше по мъжете, без да й мигне окото, и четеше най-добре от всички. Номката държеше в ръце бебе и колчем си довършеше изречението, приклякаше в реверанс.

— Какво има, Сорит?

— Моля ви, госпожице, тия дечица тука вече са страшно гладни, тука долу няма нищо добро за ядене… — И тя хвърли умолителен поглед на Грима.

Грима кимна. Запасите — или каквото там бе останало от тях — бяха в другите бараки. Човеците бяха открили главния им склад за картофи и сигурно заради това заложиха отровата. То и без това ни огън можеха да запалят, ни месо имаше. Вече дни наред никой не бе ходил на лов, защото според Низодемус Арнолд Брос щял да се погрижи за тая работа.

— Мисля, че веднага щом се съмне, всички ловци, които могат да се прежалят, трябва да излязат Навънка — каза Грима.

Замислиха се. До зората имаше още много време. За един ном нощта е равна на цели три денонощия…

— Има сума ти сняг — обади се един ном. — Значи имаме вода.

— Ние без ядене ще минем, ама децата…

— Старците и те — допълни друг. — Нощес пак ще хване мраз. Нямаме ток, пък и огън не можем да запалим.

Седяха, вперили очи в калта.

Ето какво си мислеше Грима в момента: не се дърлят. Не мрънкат. Работата е толкова дебела, че забравиха и да се карат. Нито пък се обвиняват.

— Добре — обади се тя. — Та какво мислите вие, че трябва да правим?

11.

I. Ще изпълзим из дървенията.

II. Из пода ние ще изпълзим.

III. И ще им се прище нивга да не са ни виждали.

Из „Книга на номите“

Човеци,

стихове I–III

Човекът пусна вестника и се ослуша.

Откъм стените нещо шумолеше. Някой дращеше под пода.

Извъртя очи към масата.

Групичка дребосъци мъкнеше нанякъде пакета му със сандвичи. Премига.

После изрева и опита да се изправи — но изведнъж откри, че някой е вързал краката му за краката на стола. И то много здраво.

Хвърли се напред. Друга група дребосъци — толкоз бързо се движеха, че едвам успяваше да ги