Грима и Доркас

забележи — се измъкна изпод масата и насука кабел около протегнатите му ръце. Само след миг вече бе омотан целия — криво-ляво, но пък много стегнато — и лежеше вързан на пода.

Видяха как огромните му очи взеха да се въртят. Отвори уста и измуча нещо насреща им. Затрака със зъби — приличаха на жълти плочки.

Як кабел беше.

Сандвичите излязоха със сирене и лютеница. Отвориха капака на термоса — оказа се пълен с кафе.

— Магазинска храна! — понесе се сред номите. — Хубава магазинска храна! Като едно време!

Прииждаха в стаята на талази. От всяка пукнатина, от всяка миша дупка извираха номи. До масата грееше електрическа печка. Някои насядаха в смирени редици пред греещия червен реотан. Други взеха да обикалят из тясната Канцелария.

— Успяхме! Също като в оная книга — „Пътешествията на Гали Дзвер“! Колкото по-големи стават, толкова по-трудно се предават!

Такива работи си приказваха.

Сред мислителите възникна школа, която твърдеше, че трябвало да убият човека. Пощурелите му очи ги следваха по пода. Номите тъкмо бяха намерили кутията.

Седеше на един от рафтовете. Жълта. На капака й се мъдреше картинка: един адски нещастен плъх. А под него бе написано с големи червени букви: плъхомор. На гърба й…

Грима се опита да разчете дребните буквички отзад. Набърчи чело.

— Тука пише: „Хапнат ли веднъж, не се връщат за още!“ — измърмори тя. — И очевидно вътре има полидихлорометилон 4, каквото ще да е това! Прочиства къщата от Гадни Дребни…

— Гадни Дребни какво? — разкрещяха се номите. — Гадни Дребни какво?

Грима сниши глас.

— Пише: Прочиства къщата от Гадни Дребни паразити за минути! — каза тя. — Това е отрова! Точно от нея са ни сложили!

— Трябва да накараме тоя човек да си хапне от нея! — обади се някакъв ном. — Да му натъпчем устата с тоя полипфупфупфучегаднокетлон или каквото ще да е там! Гадни Дребни паразити, няма що!

— Аз смятам, че те май ни смятат за плъхове — обади се Грима.

— Че то туй хич не е зле, нали? — обади се друг с толкоз саркастичен глас, че да ти увехнат ушите. — Та какво им е на плъховете? Кога пък сме си имали проблеми с тях? Не сме се юрнали да им пробутваме отровна храна, я!

Всъщност номите се разбираха доста добре с местните плъхове — вероятно, защото техен водач беше Вобо, бившият домашен плъх на Ангало от магазинско време. Двата вида се отнасяха един към друг с предпазливото дружелюбие на същества, които, ако им щукне, могат и да се ядат взаимно, само че са решили да не го правят.

— Да бе, и плъховете даже ще ни благодарят, че сме ги отървали от тоя човек! — продължи той.

— Не — възрази Грима. — Не, не мисля, че трябва да го правим. Масклин винаги е твърдял, че те са почти толкова интелигентни, колкото и ние. Не можеш ей тъй да тровиш разумни същества.

— Ама те се опитаха точно това да сторят!

— Те не са номи. Не знаят какво правят — търпеливо обясни Грима. — Както и да е, бъдете разумни. Утре ще дойдат още човеци и ако намерят тук умрял човек, положението съвсем ще се затегне.

Е, това беше вярно. Но нали се бяха показали пред човек! Нито един ном не си спомняше такова нещо да се е случвало преди. Трябваше да рискуват — инак щяха да мръзнат и гладуват. Но никой не знаеше къде ще свърши тя. Как ще свърши — виж, това беше малко по-ясно. Зле ще свърши, как иначе.

— Я ходи я потули някъде тая гадост, по-далечко да е от плъховете — нареди Грима на един ном.

— Смятам, че все пак трябва да му дадем да си близне… — подхвана той.

— Не. Просто я скрий по-надълбоко. Ще останем тук през нощта и ще се изнесем преди да се съмне.

— Добре де, добре. Щом казваш. Просто се надявам после да не съжаляваме, тъй де. — Номите отнесоха ужасната кутия нанякъде.

Грима се запъти към човека. Бяха го тръшнали на пода. Ама хубаво го бяха овързали — кутрето не можеше да си мръдне. Изглеждаше също като оня, Гали Дзвер или който и да беше там, на картинката — само дето номите се бяха докопали до нещо, за което онези едновремешните номи не бяха и чували, а именно електрически кабел. Доста по-ячък беше от въжето. Пък и те бяха много по-ядосани. Гали Дзвер нито се беше разкарвал из земите на онези с грамадни камиони, нито пък им беше пробутвал плъхомор.

Бяха претарашили джобовете му и струпали накуп всичко, което намериха там. Сред това всичко имаше и голямо квадратно парче бял плат. Няколко номи бяха успели да овържат устата му с него, защото мученето му беше почнало да лази по нервите на всички.

Сега стърчаха около него, дъвчеха парчета сандвич и го гледаха в очите.

Човеците не могат да разбират какво си приказват номите. Те говорят твърде бързо и твърде високо — все едно че пищи прилеп. И това май идваше много добре в случая.

— Абе да вземем да намерим нещо остро и да почнем да го бодем. Навсякъде, където е меко.

— И с кибрит можем да направим туй-онуй — подхвърли някаква номка за изненада на Грима.

— И с пирони — добави ном на средна възраст.

Човекът изръмжа нещо в кърпата и напъна кабелите.

— Можем да му оскубем всичката коса — продължи номката. — А после…

— Ами хайде де — обади се Грима зад тях.

Те се извърнаха.

— Какккво?

— Хайде де, какво чакате, почвайте! — продължи Грима. — Ей го, целият е ваш. Давайте, де!

— Кой, аз ли? — дръпна се номката. — Аз не! Не исках да кажа аз да… Имах предвид… такова де, нас, номечеството.

— Е тъкмо, де — кимна Грима. — Номечество означава просто всички номи. Пък е и грешно да се издевателства над пленници. Четох го в една книга. Казваше се „Женевска конвенция“. Когато хора зависят от твоето благоволение, не бива да издевателстваш над тях.

— Тя тая работа много идеална, бе — обади се някакъв ном. — Като не могат да те ударят, удряй ти, тъй знам аз. Пък и то с човеците не е същото като с истинските хора. — И веднага се шмугна в тълпата.

— Обаче като им разгледаш лицата отблизо, смешна работа — че те много приличали на нас! — наклони глава номката. — Само дето са по-големи.

Един от номите надникна в уплашените очи на човека.

— Я, носът му бил космат! — възкликна той. — Я глейте кви уши!

— Доста големички са — съгласи се номката.

— Живи да ги ожалиш с тия грамадански носове…

Грима се взря в очите на човека. Чудя се — помисли си тя. — По-големи са от нас, значи има място за мозък. И очите им са такива огромни… Няма как да не са ни виждали досега! Масклин каза, че живеем тук от хиляди години! Много време е това. Все трябва да са ни забелязали. Трябва да са разбрали, че сме истински хора. Но в ума си те са ни превърнали в духчета. Сигурно не са искали да си делят света с никого.

Човекът съвсем определено я гледаше.

Дали бихме могли да се разберем? — помисли си тя. Те живеят в голям и дълъг, и бавен свят, а нашият е малък, кратък и бърз, и никой от нас не може да разбере другия… Те дори не могат да ни видят. Не знаят, че нас ни има.

Тя се взря в огромните, уплашени очи.

Никога досега не сме се опитвали да… как ли беше думата? Да общуваме с човеците. Не и както трябва. Не сме ги смятали никога за истински хора, които наистина могат да мислят. Как да им кажем, че ние наистина сме истински, че наистина ни има?

Ама сигурно, ако лежиш на пода, овързан от някакви мъници, които едва забелязваш, пък и не вярваш, че те съществуват, май този момент далеч не е най-удобният да започнеш да общуваш с тях. Сигурно трябва да опитаме друг път. Не да пишем табели, не да крещим — само да се опитаме да ги накараме да ни