Грима и Доркас

Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.

— Пленили сте човек?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.

— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.

По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.

— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.

Грима се облещи.

— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.

Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.

— И аз ще дойда — заяви баба Моркий. — Направете ми го туй добро, ще ми се да глътна малко чист въздух! Какво ме гледате тъй, бе?

— Мисля, че ще е по-добре да останеш тук, бабо — каза кротко Грима.

— Хайде стига ми се прави на внимателна към старците, момиче! — сръга я бабата с бастуна си. — Аз съм газила сняг кога татко ти още не е познавал майка ти! — рече тя и се обърна към останалите: — Нищо не ще ви стане, само трябва умната, и да врескате, ама да не спирате, та да се знае кой къде е. Още и годинка нямах, кога ходих да търсиме чичо ми Джо! — вирна нос тя. — Ама то беше един сняг, направо ужас, ви казвам! Изведнъж се изсипа тъкмо кога бяха излезли на лов. Та чичо ми го намерихме кажи-речи цял-целеничък!

— Да да, добре, бабо — побърза да каже Грима. Вгледа се в останалите.

— Е, ние тръгваме.

Най-накрая тръгнаха петнайсет. Повечето — от чисто неудобство.

В жълтата светлина на прозорците снежинките изглеждаха красиви. Достигнеха ли земята, вече ставаха доста неприятни.

Номите от Магазина мразеха снега най-искрено. В Магазина също имаше сняг — по Коледния Панаир посипваха навсякъде от него. Само че той не беше студен. А снежинките бяха едни такива големи бели работи, много красиви, които висяха от тавана на конци. Снежинки, ама снежинки, а не гадории, които във въздуха изглеждат много добре, ала после се обръщат на мокър мраз. И да оставят тая гнъс да си седи ей-тъй по пода!

Въпросната гнъс вече им стигаше до колене.

— Гледайте сега как се прави — изкомандва баба Моркий. — Дигаш си крака, ама много високо, и после го бухаш в снега. Фасулска работа.

Светлината от прозореца осветяваше Кариерата, ала черният път бе като тъмен тунел в нощта.

— И се поразпръснете малко — обади се Грима. — Но се дръжте заедно!

— Да се поразпръснем и да се държим заедно — прилежно смънкаха те. Един възрастен ном вдигна ръка.

— През нощта няма червеношийки, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Грима.

— Не бе, глупако, какви ти червеношийки посред нощ! — сряза го баба Моркий.

Май си отдъхнаха.

— Не бе, лисици има — добави бабата самодоволно. — Грамадански лисици. Като застудее, и много огладняват. Пък и бухали може да дохвърчат — почеса се тя по брадичката. — Големи хитреци са тия бухали. Хич не ги и чуваш, и току ти се стоварят на главата! — Фрасна стената с бастуна. — Ей, всичките до един да си отваряте зъркелите! И… с десния крак напред. Освен, ако не сте като чичо ми Джо — една лисица му беше отхапала десния крак, та му снадихме дървен. Уф че беше побеснял!

Когато баба Моркий се опитваше да вдъхне на хората кураж, винаги успяваше да ги накара да се поразмърдат. Биха издържали каквото и да е. Но само не и още една порция от нейния кураж.

Снежинките се трупаха по сухите треви и папратта покрай черния път. От време на време снегът се изтърсваше от тях, понякога върху черния път, но най-вече върху номите, които кретаха по него. Те мушкаха с пръчки из заснежените туфи и се взираха със съмнение в мрачните дупки под плета, а снежинките падаха ли падаха в меката, хрупкава тишина. В сенките се таяха червеношийки, бухали и разни други ужасни твари от Навънка.

Скоро светлинката остана далеч и само снегът осветяваше пътя им. Навремени някой от тях се провикваше предпазливо, а другите се ослушваха.

Много беше студено.

Баба Моркий изведнъж се сепна.

— Лисица — съобщи тя. — Надушвам я. Лисиците винаги ги надушвам. Я бързо всички накуп!

Те се скупчиха и угрижено се взряха в мрака.

— Абе тя май е далечко още — обади се накрая бабата. — Тая воня вече отдавна се носи.

Те се поотпуснаха.

— Няма що, бабо — измърмори Грима.

— Ами само се опитвах да помогна, таквоз — подсмръкна баба. — Като не ми щете помощта, кажете си!

— Ние май нещо бъркаме — усъмни се Грима. — Нали търсим Доркас? А той няма да си седи хей тъй на открито, нали така? Не е като да не знае за лисиците. Сигурно е накарал момчетата да се поразходят и да намерят някое позакътано местенце.

Бащата на Нути пристъпи напред.

— Ако погледнете как вали снегът — подхвана колебливо той, — се вижда, че климатикът духа ей натам — посочи той, — и снегът се трупа повече отсам, отколкото оттам. Тъй че те ще искат да се махнат колкото се може по-далече от климатика, нали така?

— Навънка той се нарича вятър — внимателно обясни Грима. — Обаче си прав. Това значи… — Тя се взря в плета, — … че сигурно са минали от другата страна на тоя плет. В полето, край насипа. Давайте.

Те се запровираха през купищата сухи листа и клонки, от които капеше сняг, и накрая се измъкнаха в полето.

Ни жива душа. Само няколко туфи суха трева стърчаха сред безкрайната снежна пустош. Неколцина изхленчиха.

Заради откритото пространство е, помисли си Грима. В Кариерата са добре, в шубраците — също, че и на черния път даже щото и там е кажи-речи затворено, и можеш да си въобразяваш, че те обкръжават нещо като стени. Тук е много голямо за тях.

— Дръжте се близо до плета — каза тя много по-бодро, отколкото се чувстваше. — Там снегът не е чак толкова много.

О, Арнолд Брос, помисли си тя, Доркас не вярва в тебе, аз пък още по-малко, ама ако можеш да просъществуваш поне докато ги намерим, всички до един ще сме ти много задължени. А пък ако случайно можеш да спреш снега и да ни изпратиш здрави-прави в Кариерата, представа си нямаш колко ще ни помогнеш!

Ух, че съм тъпа, смъмри се тя. Масклин нали казваше, че ако съществува нещо като Арнолд Брос, той съществува по някакъв начин вътре в главите ни. Помага ни да мислим.

И осъзна, че вече доста отдавна съзерцава снега.

Тая дупка там пък каква е, зачуди се Грима.

12.

IV. Няма къде да Отидем, а трябва да се Махаме.