— Помислих си, че е някой заек — каза тя.
Доркас я потупа по ръката.
— Браво на тебе — рече той. Гласът му бе отпаднал.
— Сако ни остави горе на пътя — заобяснява Нути, — ама после стана страшно студено и Доркас ни рече да го отнесем от другата страна на плета, и, такова де, точно пък аз взех, та се сетих, че понякога из тия ниви щъкат зайци, и
— Оу-у-у — изхленчи Доркас.
— Я стига си ревал! Хич даже не боли! — весело каза баба Моркий, след като му прегледа крака. — Няма строшено, ама много зле си го изкълчил.
Номите от Магазина оглеждаха бърлогата с интерес и явно одобрение: кръгличка дупка, затворена отвсякъде.
— Вашите предци сигурно са живели в такива дупки — предположи Грима. — Е, с разните му там рафтове и миндерчета, много ясно.
— Много е приятно — съгласи се един ном. — Едно такова, уютно… Почти като под пода.
— Ама като че ли намирисва — обади се друг.
— Зайците — кимна Доркас към непрогледния мрак. — Чух ги, че шумкат наоколо, ама се държат далечко от нас. На Нути преди малко й се сторило, че някаква лисица се навърта насам.
— Май най-добре ще е да тръгнем колкото се може по-скоро — намеси се Грима. — Не мисля, че някоя лисица ще тръгне да ни тормози. В края на краищата, те тукашните ни знаят. Изядеш ли ном — умират, вече са го научили.
Номите взеха да се помайват. Вярно бе, разбира се. Проблемът беше, мислеха си те, че онзи, който наистина е за окайване, е изяденият. Не е кой знае какво успокоение да знаеш, че лисицата ще види зор после.
Освен това бяха мокри и премръзнали, а пък бърлогата — макар че, ако си бяха в Кариерата, тя едва ли би им изглеждала толкова уютна — изведнъж се оказа много по-приятна от ужасната нощ навън. Бяха се тътрили покрай поне дузина зайчи дупки и се бяха провиквали в мрака, преди да чуят, че Нути ги вика.
— Мисля, че не бива да се тревожим — рече Грима. — Младите
— Ъ-ъ? — обади се баба Моркий.
— Тъкмо обяснявах на хората тук какви са схватливи лисиците — отчаяно отрони Грима.
— А, тъй си е то, дума да няма — съгласи се баба. — Подуши ли нещо, дето обича да го хапва, и веднага ще доприпка, ако ще и да е далече. Всяка нормална лисица тъй прави. Особено щом е студено…
— Ама не това, бе бабо! Защо като кажеш нещо, то винаги изглежда толкоз лошо!
— Ама аз, без да ща! — подсмръкна баба Моркий.
— Трябва да се връщаме — настоя Доркас. — Тоя сняг няма да се махне скоро, нали така? Мога да се справя, стига някой да ме крепи.
— Ще направим носилка — каза Грима. — Ама иначе, то не се знае знае ли се, дали има къде да се върнем.
— Видяхме как ония човеци се изкачиха в Кариерата — поде Нути. — Трябваше да вървим все по язовешкия тунел, а то там нямаше ни една свястна следа. После се опитахме да минем направо през нивите, ала сбъркахме — бяха изорани. И нямаше какво да ядем…
— Ами тогава не очаквайте кой знае какво — въздъхна Грима. — Човеците ни отмъкнаха почти всички запаси. Мислят ни за плъхове.
— Е, това не е чак толкоз зле — обади се Доркас. — Едно време в Магазина даже много ни изнасяше да ни мислят за плъхове. Те слагаха капани. Пък ние хващахме плъхове в мазето и ги слагахме в капаните. Тъй правехме на младини.
— Ама сега слагат отровна храна.
— Туй хич не е добре.
— Давайте да се връщаме.
Навън снегът все още валеше, ала на парцали — все едно продаваха последните снежинки на едро, с намаление. На изток хоризонтът бе очертан в червено. Това все още не бе зора — бе само обещание за зора. Не изглеждаше много окуражаващо. Когато слънцето най-после изгрееше, щеше да открие, че е затворено зад облачни решетки.
Накършиха някакви изсъхнали буренаци и стъкмиха нещо като стол за Доркас — щяха да го носят четирима. Беше излязъл прав за заслона, който осигуряваше плетът. Снегът покрай него не беше много дълбок, но пък бе целият покрит със суха шума, клонки и боклуци. Едвам се тътреха през тях.
Сигурно е страхотно да си човек — помисли си Грима, когато роклята й се закачи за някакви бодли, дълги колкото ръката й до рамото, и се съдра. Масклин беше прав — този свят си е наистина техен. Правен е точно по тяхна мярка. Ходят където си щат, правят каквото си щат. Мислим си, че и ние правим нещо — а какво правим? Живеем по скришните кьошета на техния свят — под подовете, и крадем от тях.
Останалите номи се мъкнеха в тягостно мълчание. Единственият звук освен хрущенето на стъпките в снега и в шумата беше мляскането на баба Моркий. Беше намерила глогини и сега ги дъвчеше. По физиономията й се разливаха всички признаци на доволството. Беше предложила глогините на тоз-онзи, по другите ги намираха за горчиви и неприятни.
— Въпрос на вкус — бе измърморила тя и бе хвърлила поглед към Грима.
Май на всички ни ще се наложи да придобием точно нейния вкус — помисли си Грима. Не обръщаше внимание на оскърбения поглед на бабата. Единствената надежда е, след като се върнем, да се разцепим на малки групички и лека-полека да се изнижем из Кариерата. Да навлезем навътре в полето и да заживеем пак в изоставените заешки дупки, и да ядем, каквото ни падне. Някои може и да оцелеят през зимата, но старците ще измрат.
Чао, чао, електричество, чао, чао, четене, чао, чао, банани…
— Горе главата, мойто момиче — опита се да прояви дружелюбие баба Моркий. — Не гледай тъй кахърно, де! Тя тая, дето я мислиш, може и хич да не стане, аз все тъй си казвам.
Дори и бабата се шокира, когато Грима я погледна — по лицето й не бе останала и капчица цвят. Момичето на няколко пъти зяпна…
После се свлече много бавно, сгърчи се край коленете й и… се разрида.
По-шокиращо нещо не бяха и чували. Грима крещеше по хората, оплакваше се, вдигаше кавги и командваше наляво-надясно. Да плаче —
— Ама аз само се опитах да я поразведря — изхленчи баба Моркий.
Сконфузени, номите стояха наоколо в кръг. Никой не смееше да доближи Грима. Кой знае какво можеше да ти се случи. Ако се опиташ да я потупаш по рамото и да й кажеш „Е де, е де“, не знаеш как ще реагира. Току-виж ти отхапала ръката!
Доркас изгледа всички поред, въздъхна и се измъкна от стола си. Грабна някаква клечка, подпря се на нея и изкуцука до Грима.
— Нали ни намери. Ето, връщаме се в Кариерата. Всичко е наред.
— Нищо не е наред! Трябва да се махаме! — изхлипа тя. — По-добре да си бяхте останали в дупката!