Грима и Доркас

Доркас с трепет се наведе над ръба и седна. Краката му се заклатушкаха насам-натам.

Височко си беше.

Долу под него Нути сбута полекичка Сако по рамото.

— Ъ-ъ-ъ, Сако — нервозно смънка тя.

— Какво?

— Я виж тая желязната релса ей-там.

— Е, та какво?

— Ами ей-там има още една… — посочи Нути.

— Да, бе, видях — сприхаво отвърна Сако. — Е, и какво от това? Седят си, нищо не ти правят.

— Ами ние сме точно между тях — обясни Нути. — Само си помислих, че такова, не е лошо да ви обърна внимание. Пък и тоя звънец, гледай го как се е раздрънкал…

— Да, бе, чувам — намръщи се Сако. — Да беше млъкнал, що ли…

— Само се чудех защо ли дрънчи.

Сако сви рамене.

— Кой ти го знае. Хайде бе, Доркас. Моля те! Няма цял ден да те чакаме тука!

— Само да се стегна мъничко… — обади се плахо Доркас.

Нути се отдалечи от групата с мрачна физиономия и се вторачи в едната релса.

Сияеше. Беше старателно излъскана.

И май че пееше.

Тя се наведе по-надолу. Да, със сигурност лекичко жужеше. Ама че странна работа. Парчетата метал въобще нямаха навика да издават каквито и да било звуци. Поне не самички.

Тя погледна камиона.

И докато се взираше в него — заседнал между мигащите ярки светлини и лъскавите релси — светът май лееекичко се измести и се промени. И изведнъж в главата й избухна ужасяваща мисъл.

— Сако! — гласът й трепереше. — Сако, ние сме точно върху железопътната линия, Сако!

Нейде отдалеч се чу плътен, жален звук. По-точно два плътни жални звука. Единият малко по-плътен и малко по-жален от другия.

Ту-тууууу!

Ту-тууууу!

От портала Грима виждаше цялото шосе като на длан — чак до летището.

Видя влака и камиона.

И влакът бе видял камиона. Изведнъж взе да надава протяжни писъци, както стърже парче желязо, когато го притесниш. До онзи миг, в който удари камиона, той май се движеше доста бавно. Дори успяваше да се задържи върху релсите.

Парчета камион се разхвърчаха във всички посоки. Беше като празнична заря.

10.

I. И рече им Низодемус: Съмнявате ли се, че мога да спра силите на Заповед?

II. И рекоха му те: Хм!

Из „Книга на номите“

Преследвания,

стихове I–II

Още номи начело с Низодемус притичаха през Кариерата и се натрупаха край Портала. Събра се цяла тълпа.

— Какво става? Какво става?

— Всичко видях — обади се един чичко ном. — Бях на пост и видях. Доркас с някакви младоци се качи в камиона, пък после той се търкулна надолу по хълма, сетне прекоси шосето, спря точно връз линията, пък после…

— Забраних да си имате каквото и да било вземане-даване с тези адски машини! — извиси глас Низодемус. — И освен това казах, че трябва да ги махнем тия постове! Арнолд Брос бди над нас — това трябва да стига на всеки смирен ном!

— Абе… абе… ами Доркас споменаваше, че няма да навреди, ако му помогнем, такова де, и каза, че… — нервно заобяснява друг ном.

— Млък! Тук аз заповядвам! — кресна Низодемус. — И всички ще ми се подчинявате! Не спрях ли аз камиона със силата на Арнолд Брос?

— Не — тихо се обади Грима. — Не, не ти. Доркас го спря. Беше сложил пирони на пътя.

Настана грандиозно мълчание, напоено с ужас. Лицето на Низодемус бавно пребледняваше. От яд.

— Лъжкиня! — кресна той.

— Не съм лъжкиня — кротко каза Грима. — Той го направи, наистина. Той правеше какво ли не само за да ни помогне, пък ние и едно „Моля“ или „Благодаря“ не сме му казали… А сега е мъртъв…

Долу край линията завиха сирени. Около спрелия влак се завихри суматоха. Присветнаха сини лампи.

Номите неловко се размърдаха.

— Ама той не е наистина умрял, нали? Не, в никакъв случай! — обади се един ном. — Предполагам, че е изскочил в последния момент! Нали си го знаем какъв е умен!

Грима безпомощно изгледа тълпата. Съзря майката и таткото на Нути. Тиха, търпелива двойка. До този момент почти дума не бе разменила с тях. А сега лицата им бяха посивели, цели сбръчкани от тревога. Тя се предаде.

— Да. Сигурно са се измъкнали.

— Няма как да не са — измънка друг ном. Стараеше се да изглежда бодър. — Доркас не е от онези, дето току тъй лесно умират. Не и когато ни е нужен.

Грима кимна.

— А сега — продължи тя, — мисля, че даже човеците ще се зачудят какво ли става тук. Скоро ще разберат откъде се е взел там камионът, ще се домъкнат тук… и според мен ще са страшно разярени.

Низодемус облиза устни и се развика с нови сили:

— Няма от какво да ни е страх! Ще им излезем насреща и ще ги съкрушим! Хм! Ще им покажем нашето презрение! Не ни трябва Доркас! Не ни трябва нищо друго, освен вяра в Арнолд Брос (създаден в 1905)! Пирони! Как ли пък не!

— Ако тръгнете сега — предложи Грима, — ще успеете да стигнете в хамбара, въпреки че тук-там още има сняг. Не мисля, че тази Кариера е много сигурно място. А скоро и въобще няма да бъде.

Някак си така го каза, че всички се разтревожиха. Обикновено Грима или крещеше, или се караше. Този път обаче говореше съвсем спокойно. Нещо, което въобще не бе нормално за нея.

— Давайте! Трябва да тръгнете още сега. Ще се наложи да вземете със себе си колкото се може повече храна и покъщнина. Хайде!

— Не! — изкрещя Низодемус. — Никой да не мърда! Да не би да сте си помислили, че Арнолд Брос ще ви разочарова? Хм, аз ще ви пазя от човеците!

Нейде там долу една кола с мигаща синя лампа отгоре й се измъкна из суматохата, прекоси шосето и бавно запълзя нагоре по черния път.