— Тука някъде ще да има една капачка — обясни той. — Служи за източване на горивото. Хващайте гаечния ключ, ама първо проверете дали сте сложили тенекията отдолу.
Те закимаха въодушевено и се хванаха на работа. Номите са добри катерачи и са забележително силни за ръста си.
— И внимавайте да не го разсипете, моля ви! — викна Доркас подире им.
— Това пък защо, не разбирам — обади се Грима зад него. — Нали искаме само да го източим. Няма значение къде ще се излее, нали така?
Тя пак се взря замислено в него. Доркас премига срещу нея. Мислите му препускаха.
— А! — каза най-накрая той. — То… щото такова, щототаковащототаковащототакова. Щото е опасно. Нали не щем нещо да се оцапа, нали? По-добре да го съберем внимателно в тая тенекия и да го…
— Да го сложим на скришно? — Грима явно бе заподозряла нещо.
— Тъй! Тъй! — по челото на Доркас изби пот. — Добре го рече. Дай сега да се мръднем ей-натам…
Изведнъж зад тях нещо изсвистя и тупна на земята. Акумулаторът на камиона се бе приземил точно там, където стояха преди малко самите те.
— Извинявай, Доркас — провикна се Сако. — Излезе много по-тежък, отколкото си мислехме. Изтървахме го.
— Тъпаци нещастни! — изпищя Грима.
— Да! Тъпаци нещастни! — подкрепи я Доркас. — Можеше да се повреди! Слизайте веднага тук! Грабвате го и го мъкнете към храстите! Хайде, темпо!
—
— Да бе, да бе, много ясно, че точно туй исках да кажа — смънка Доркас. — Нали нямаш нищо против да ги постегнеш малко? Добри момчета са, ама много се изсилват, нали разбираш какво искам да кажа. — И той пак се шмугна в храстите, килнал глава назад.
— Оппа! — Грима огледа Сако и приятелите му, които смирено се смъкваха надолу. — Няма кво да ми стърчите там. Хващате го и право в храсталака. Доркас нищо ли не ви е казал за лостовете? Много важно нещо са това лостовете. Направо не е за вярване какво можеш да постигнеш с тях. През Дългото Пътуване много ни влязоха в работа…
Гласът й заглъхна. Обърна се и се загледа в отдалечаващата се фигура на Доркас. Присви очи.
„Пак нещо е намислил, дъртият му хитрец“ — помисли си тя.
— Абе, оправяйте се там някак — довърши тя и се затича след Доркас.
Той беше застанал под мотора на камиона и старателно се взираше в купищата преплетени ръждясали тръби. Щом го доближи, тя съвсем отчетливо дочу, че казва:
— А сега, я да видим какво още ни трябва…
— За какво да ни трябва? — попита тихо тя.
— Ами за да помогнем на Дже… — Доркас се сепна и бавно се извърна. — Такова де, мислех си какво още ще трябва да направим, че съвсем да го обездвижим туй нещо. — Тонът му бе подозрително равен. — Точно това имах предвид.
— Не си намислил да подкарваш камиона, нали?
— Я не се занасяй! Че къде да ходим с него? Как го виждаш да мине през тия ниви, че да стигне до хамбара?
— Да бе, да. Е, хубаво, де.
— Само ми се щеше да го поогледам малко. Времето, прекарано в усвояване на знания, никога не е загубено — изрече Доркас превзето, излезе на светло от другата страна на камиона и погледна нагоре. — Мда, мда — измърмори той.
— Кво става?
— Оставили са вратата отворена. Сигурно щото ще се връщат.
Грима проследи погледа му. Вратата на камиона наистина бе леко открехната.
Доркас погледна през рамо към плета.
— Я ми помогни да намерим някой по-як прът — рече Доркас. — Смятам, че можем да се изкатерим там горе и да поогледаме положението.
— Да поогледаме ли? И какво очакваш да намериш?
— Знае ли ном. Око да види, ръка да пипне — дълбокомислено изрече Доркас. Надникна пак зад камиона. — Ей, кво правите вие там? Ще ни трябва помощ.
Сако се надигна с мъка.
— Успяхме да го замъкнем онова, акумулатор ли е, кво ли е, зад плета — обясни той, — а пък тенекията почти се напълни. Вони ужасно. И още тече. Много.
— Не можете ли да завинтите капачката обратно?
— А, Нути се пробва. Омаза се до ушите.
— Ами… нека си тече тогава.
— Ей, я задръж, нали каза, че било опасно — обади се Грима. — Докато се напълни тенекето, опасно, а? Пък после — няма такова нещо, а?
— Виж какво, ти искаше да спра камиона и аз го спрях! — наежи се Доркас. — Тъй че си затваряй тъпата уста!
Грима го погледна с ужас.
— Какво каза, я го повтори?
Доркас преглътна, Е, добре. Като ще те навиква някой, я по-добре и ти си го кажи.
— Казах ти да си затвориш тъпата уста най-после — тихо обясни той. — Не исках да бъда груб, ама ти наистина понякога се държиш с хората много гадно. Извинявай, но точно така си е. Искам да ти помогна някак. Не те моля ти да ми помагаш, ала поне можеш да ме оставиш да си гледам работата, вместо непрекъснато да ме тормозиш. Пък и никога не казваш ни „Моля“, ни „Благодаря“. Номите са си малко нещо като машините — добави той благоговейно. Лицето на Грима се наливаше с червенина, — а разни думички като „Моля“ и „Благодаря“ им действат също като смазка. Чуят ли нещо такова, и почват да работят по- добре. Нали така? — обърна се той към момчетата. Те май се чувстваха като в небрано лозе.
— Я намерете един по-дълъг прът, така че да стигнем кабината… — каза той. — Моля ви!
Подчиниха му се с възторжена готовност.
9.
III. И рекоха по-младите номи: Ако бяхме като бащите си и ако бяхме се возили в Камиона… Е, Като Как Беше?
IV. И рече Доркас: Ами, страшничко си беше.
V. Пък то така си и беше.
Доста приличаше на кабината на онзи камион, с който забегнаха навремето от Магазина. Събуди стари спомени.
— Уха! — възкликна Сако, — и ние, всички заедно, сме карали такова нещо?
— Седемстотин бяхме — гордо рече Доркас. — Татко ти беше един от тях. А вие бяхте отзад, в каросерията, с майките си. Да, всички вие, момчета.
— Ей, аз да не съм момче случайно! — изрепчи се Нути.
