Грима и Доркас

— Ох, прощавай — поправи се Доркас. — Грешка на езика. Едно време момичетата предимно си седяха вкъщи. Не, не че сега имам нещо против да излизат от време на време и да правят разни работи — побърза да добави той. Не му се разправяше с Грима номер две. — Не, хич даже нищо против нямам.

— Ще ми се да съм била по-голяма по време на Пътуването — размечта се Нути. — Сигурно е било жестоко.

— Ъхъ, акъла си изкарах тогава — поклати глава Доркас.

Останалите кръстосваха из кабината също като туристи из катедрала — зяпаха като невидели. Нути се опита да натисне някакъв педал.

— Страхотно! — прошепна си тя.

— Сако, качваш се горе и измъкваш ония ключове! — изкомандва Доркас. — Останалите, стига сте се размотавали. Тия човеци всеки момент ще се върнат! Нути, престани с това „Бръмммм! Бръмммм!“ Убеден съм, че добрите момичета не издават подобни звуци — добави той неубедително.

Сако се изкатери по кормилото и се сбори юнашки с ключовете. Накрая успя да ги измъкне. Останалите щъкаха из кабината.

Грима не беше с тях. Не поиска да се качи. Всъщност бе притихнала съвсем. Седеше долу с начумерена физиономия. Ами все някой трябваше да й го каже — рече си Доркас. Огледа се из кабината. — Я да видим сега. Акумулатор взехме, и гориво взехме, какво още ще му трябва на Джекуб?

— Ей, хора — подвикна той. — Давайте да се измитаме оттук. Нути, стига си се опитвала да мръднеш това или онова! Ако се налага да преместим скоростния лост, то всички тук ще трябва да се напънем! Самичка никаква няма да я свършиш! Айде по-живо, човеците ще се домъкнат ей-сегичка!

Той отиде зад вратата… и изведнъж зад гърба му се чу „Щрак“!

— По-живо, казах… Ей, какво си мислите, че правите?

Младите се облещиха насреща му.

— Проверяваме дали можем да преместим скоростния лост, Доркас — невъзмутимо обясни Нути. — Ако натиснем ей онова копче, ще…

— Не натискайте копчето! Да не сте го пипнали!

За Грима първият намек, че нещо май не е както трябва, беше едно кратко и гадно „Дрън!“ После някаква сянка изведнъж се стовари върху й.

Камионът бе потеглил. Не особено бързо — нали предните гуми бяха спукани. Да, ама черният път пък беше стръмен. Тръгна си като нищо. А пък това, че е тръгнал бавно, въобще не значеше, че все тъй ще си върви, я.

Тя се оцъкли, ужасена.

Черният път вървеше между два високи насипа и излизаше право на шосето — да, и после право на прелеза.

— Казах ви да не го натискате! Да съм ви казал „Натиснете го“? Да не сте го пипнали, ви казах!

Вцепенени от ужас, номите се блещеха насреща му. Устите им изглеждаха така: О-О-О-О-О-О-О!

— Това не е скоростният лост. Това е ръчната спирачка, малоумници такива!

Но те чуваха само дрънченето и усещаха леката вибрация.

— Ъ-ъ-ъ — Гласът на Сако трепереше. — Ъ-ъ-ъ, Доркас, ама какво е ръчна спирачка?

— Онова нещо, дето като спре тая пущина на стръмно или където ще да е, го държи да не мърда! Я не ми стойте така! Помогнете ми да я дръпнем обратно!

Кабината много, много лекичко бе започнала да се клатушка насам-натам. Камионът определено се движеше. Ама не и ръчната спирачка. Що се отнася до нея, тя не помръдваше. Доркас се напъваше, напъваше… докато накрая пред очите му не затанцуваха сини и лилави петънца.

— Ама аз само побутнах ей-онова крайното копче! — избърбори Нути. — Исках само да видя какво е!

— Добре де, добре… — Доркас се огледа. Лост му трябваше на него. И още към петдесетина номи. А пък онова, което най-много му трябваше, е въобще да го няма тук, на това място.

Той се заклатушка към вратата. Подът подрипваше. Надникна предпазливо Навънка. Плетът полекичка се изнизваше покрай тях, все едно не се е разбързал за никъде, но пък черният път под колелата вече изглеждаше като размазан.

Сигурно можем да скочим — помисли си той. — И ако имаме късмет, нищо няма да си потрошим. А пък ако имаме още по-голям късмет, и колелата няма да ни сгазят. Какъв ли късметлия съм в момента, а?

Май не от най-големите…

Дойде и Сако.

— Ами ако се позасилим добре, можем да скочим и… — започна той.

Чу се тежко „бум!“. Камионът се беше бухнал в насипа. Подрипна и тупна пак върху черния път.

— От друга страна, тая идея май не е чак толкоз добра — реши Сако. — И сега какво да правим, а, Доркас?

— Я задръж малко… Мисля, че насипът ще я държи тая пущина в пътя, та предполагам, че тя ще върви, ще върви, пък накрая ще спре. — Изведнъж той се намери седнал на пода. Камионът пак беше подскочил. — Нали искаше да видиш като как е да пътуваш с камион. Е, видя.

Нещо пак изтрополи. Някакъв клон забърса вратата и тя зейна, а после, с отвратително метално скрибуцане, се откъсна от пантите си.

— И едно време ли беше такова? — надвика грохота Нути.

За смайване на Доркас, сега, когато непосредствената опасност бе отминала, на нея май цялата тази работа й харесваше. Растат нови номи, помисли си той. Не така наплашени като нас. Те знаят, че светът е по-голям.

Изкашля се.

— Е, като не броим това, че беше тъмно, и това, че виждахме накъде вървим, горе-долу тъй си беше — отвърна той. — Май не е лошо всеки да си намери за какво да се хване, че току-виж, сме налетели на някоя бабуна.

Камионът се изтърколи надолу по пътя и стигна шосето. Някаква кола се метна в храстите, за да не се вреже в него, а камионът след нея едвам успя да спре. След него върху мокрия асфалт се провлачиха четири дълги ивици пърлена гума.

Нито един от номите в кабината не забеляза това. Те просто усетиха поредното тупване, когато камионът полекичка прескочи ръба на шосето и се плъзна по черния път, право към железопътната линия. А там, сред мигащи червени светлинки, бариерите вече се спущаха. Сако надникна през бившата врата.

— Тъкмо прекосихме някакво шосе — съобщи им той.

— А-а-а… — обади се Доркас.

— Току-що видях как една кола се набута в другата пред нея, а пък отзад някакъв камион се преобърна — продължи Сако.

— Голям късмет сме имали, че го минахме — заключи Доркас. — Тук май бъка от смахнати шофьори.

Нещо затътна.

Номите чуват доста по-различно от човеците. Пронизителното дрънчене на алармения звънец на бариерата им прозвуча като тържествения траурен звън на древна камбана.

— Спряхме — обади се Доркас и си помисли: можеше да натиснем спирачката. Крачната. Можеше да намерим с какво да я натиснем и да я натиснем. Май съм доста остарял. Ух, стига вече. — Айде, няма какво да се офлянкваме. Давайте да изскачаме. На вас, младите, поне ви е лесно.

— Ама защо? Ти какво ще правиш? — попита Сако.

— Ще изчакам, докато всички скочите долу, пък после ще ви викна „Дръжте ме!“ — любезно обясни Доркас. — Не съм ви на годините! Хайде, по-живо!

Те взеха неумело да изскачат. Хващаха се за ръба на вратата и после тупваха долу.