Грима и Доркас

— О-о-о, да. Разбрах.

В леговището на Джекуб цареше студ на бучки. Другите номи никога не идваха тук — вонеше и ставаше течение. А това за Доркас бе добре дошло.

Той притича и се вмъкна под огромния брезент, където живееше Джекуб. Доста време му трябваше, докато се изкатери на любимото си място върху чудовището — макар и да използваше летвичките и въженцата, които с толкова мъка беше вързал по това огромно… по този огромен дракон.

Поседна да си поеме дъх.

— Искам само да им помогна на моите хора — тихо рече той. — Давам им ток, например, улеснявам им живота… Ама едно „благодаря“ не са ми казали, да знаеш. Искат да пиша табели — пиша табели. Сега пък на Грима й щукнало да се бори с човеците. Тъпче си главата с разни идеи от книгите и тя. Знам, че го прави, за да не мисли толкова за Масклин, ама нищо няма да излезе от тая работа, помни ми думата. Ама ако аз не й помогна, работите съвсем ще се объркат. Не искам никой да пострада. Нашите хора не можеш ги поправи толкоз лесно, колкото вашите.

Той тропна с пети по… Какво ли точно му се падаше на Джекуб това? Ами, да речем, по врата на Джекуб.

— Добре си си ти. Спинкаш си тука. Сладка почивка, таквоз…

Втренчи се продължително в Джекуб.

— Абе, чудя се аз…

Изминаха пет дълги минути. Доркас току щръкваше нейде измежду оплетените сенки, като през цялото време си мърмореше под мустак разни неща: „Туй тука е умряла работа, за нищо не става. Нов акумулатор иска…“ или „Ей на туй пък май нищо му няма, само един парцал да му се удари, и…“ и „Хммм, ами че то в резервоара няма никой…“

Най-накрая се измъкна изпод прашния брезент и потри доволно ръце.

Всеки си има цел в живота, рече си той. Нали точно заради нея живее.

Низодемус иска нещата да си останат такива, каквито бяха. Грима иска Масклин да се върне. А пък Масклин… Знаеш ли го какво точно иска Масклин. Само, че е нещо много голямо.

Ала всички те си имат цел. А щом имаш цел в живота, сякаш си пораснал цяла педя.

А пък сега и аз си намерих цел в живота.

Човекът се върна, и то не сам. След камионетката пъплеше един доста по-едър камион, на който бе изписано отстрани „Камък и чакъл — Блекбъри“. Тънкият сняг се превръщаше под гумите му в жвакаща кал.

Той се потътри по черния път, а щом излезе на площадката пред портала, забави и спря.

Да, ама не особено успешно. Задницата му поднесе и почти се заби в плета. Моторът се поизкашля и млъкна. Чу се меко „фъссссс“. И много, много бавно камионът клекна.

От кабината се измъкнаха двама човека, заобиколиха го и огледаха гумите една по една.

— Ама те се сплескаха само най-отдолу! — прошепна Грима в храсталака. Там се криеха.

— А, няма нищо — процеди Доркас. — Номерът на гумите е, че сплесканото винаги остава отдолу. Ей, глей само какво нещо може да постигне ном, като има някой и друг пирон подръка, а?

Камионетката удари спирачки. От нея също се измъкнаха двама човека и отидоха при другите. Единият държеше в ръце най-дългите клещи, които Доркас някога беше виждал. Докато другите се бяха скупчили около една гума, той се затътри до портала, захапа катинара с клещите и го стисна.

Наложи се бая да се напъне, дори и за човек. Чак в храстите се чу: „Прас!“. После отекна и „дрън-дрън- дрънннн!“ Веригата бе паднала.

Доркас изстена. Такива надежди възлагаше на тази верига! Тя беше на Джекуб — или поне я беше намерил в оная голяма жълта кутия, завинтена връз Джекуб и се предполагаше, че е негова. Да, ама той катинарът се бе строшил, а не веригата. Кой знае защо Доркас се почувства горд от това.

— Май нещо не разбирам — промърмори Грима. — Като виждат, че не ги щат тука, защо се държат толкова тъпо?

— Камънаци наоколо колкото щеш, какво са си заплюли точно нашто място — съгласи се Сако.

Човекът дръпна портата, открехна я леко и се намъкна вътре.

— Отива в Канцеларията на управителя — обади се Сако. — Ще бъзика телефона.

— Не, няма! — изпророкува Доркас.

— Ами, ами! На Заповед ще се обажда! И ще му разправя — на човешки, де — разни неща от сорта на „Спукахме гума“!

— Не — отвърна Доркас. — Ей това ще разправя: „Ей, кво му става на тоя телефон, що не работи?!“

— Ама той що не работи? — обади се Нути.

— Щото знам коя жица да клъцна — ухили се Доркас. — Я виж, онова се връща.

Човекът се поразмота около бараките. Снегът бе покрил нещастния опит на номите за земеделска дейност. Навсякъде обаче се виждаха следи от номи — също като птичите следи по снега. Човекът обаче не ги забеляза. Те, човеците, едва ли забелязваха нещо някога.

— Троен кабел — обади се Грима.

— Кво?

— Троен кабел. Трябваше да опънем тройни кабели. Колкото са по-дебели, толкоз по-тежко ще тупнат тия долу.

— Ама не върху нас, смея да се надявам — вметна Доркас.

— Не, не. Пък и повечко пирони можеше да пръснем там — довърши Грима.

— Их, пък и ти!

Човеците се бяха скупчили около поразения камион. Май най-после бяха решили нещо — върнаха се при ландроувъра и се качиха в него. Нямаше как да потегли напред — измина черния път на заден, обърна на долната площадка и се засили към главния път. Оставиха камиона самичък.

Доркас въздъхна шумно.

— Уплаших се, че някой от тях ще остане тук.

— А, те ще се върнат — обади се Грима. — Нали ти все тъй разправяше. Ще се върнат и ще оправят колелата или каквото там ще правят.

— Тогава давайте да действаме! — сръчка ги Доркас. — Айде, банда!

Доркас скочи и затопурка по алеята. За учудване на Сако той си свиркаше.

— Вижте сега, най-важното е със сигурност да няма как да мръднат — каза им той, щом го настигнаха. — Като не могат да го помръднат, то тоя камион ще си стои тук и ще прегражда пътя. А пък щом си стои и си прегражда, те няма как да вкарат други машинарии вътре!

— Ей, как го измисли! — чак се смая Грима.

— Трябва да го блокираме — продължи Доркас. — Значи, първо вадим акумулатора. Няма ли ток, няма мърдане!

— А така! — кимна Сако.

— Акумулаторът е едно такова голямо и квадратно — заобяснява Доркас. — Ще трябват поне осем души. Правете, каквото си щете, ама да не сте го изтървали, ей!

— Че защо? — попита Грима. — Нали ще го трошим тоя камион?

— Ъ-ъ-ъ — натъртено рече Доркас, все едно мотор се мъчеше да запали. — Не, щото, щото, щото може и да е опасно. Ами да. Опасно. Да бе. Щото, щото, щото вътре има киселина и знам ли кво още. Трябва да го свалите внимателно, пък аз ще намеря някое по-скришно място да го скатаем. Да. Много скришно място. Айде давайте. Двама да се хващат за гаечния ключ.

Те се понесоха в тръс.

— Какво друго да правим? — попита Грима.

— Ами най-добре да източим горивото — рече Доркас и те потънаха в сянката под камиона. Беше доста по-малък от онзи, с който бяха напуснали Магазина, ама пак си беше големичък. Доркас се поогледа и накрая застана под огромния издут корем на резервоара.