Грима и Доркас

— То и аз едва се промъквам през тоя сняг. Има стотици старци, които не биха и опитали. Пък и млади, ако става за въпрос.

— Значи, ще трябва да си стоим тук. Точно както иска Низодемус.

— Да. Ще си стоим и ще се надяваме. Той, снегът, може и да спре. После ще претарашим шубраците или нещо такова — добави той несигурно.

— Можем да останем тук и да се борим — рече Грима.

Доркас изръмжа.

— А, то туй лесна работа. Нали през цялото време тука се боричкаме. Препирни, препирни, та пак препирни. Такава си е номската природа.

— Исках да кажа, да се сборим с човеците. За Кариерата.

Последва протяжно мълчание.

Най-накрая Доркас се сепна:

— Кой, ние? Да се сборим… с човеците?

— Ние, ами кой.

— Ама те са човеци!

— Ами че да, какво друго да са.

— Ама те са много по-големи от нас! — извика отчаяно Доркас.

— Значи по̀ ги бива за мишени — светна погледът на Грима. — Ние сме и по-бързи от тях, и по- умни, ние знаем, че тях ги има, пък… — добави тя, — елементът изненада е на наша страна.

— Кое? — попита Доркас, съвсем ошашавен.

— Елементът изненада. Те въобще не подозират, че ни има нас — обясни тя.

Доркас я изгледа косо.

— Пак си чела някоя шантава книга.

— Четох. По-добре е, отколкото да си седя, да кърша ръце и да хленча: олеле, олеле, човеците идат, ще ни размажат…

— Дотук добре — рече Доркас. — Ама какво точно ми предлагаш? Ако е бой по главата, то ще е доста рисковано, да ти кажа.

— Не по главата.

Доркас се опули насреща й. Да се борят с Човеците? Тая идея беше толкоз необикновена, че умът му не я побираше.

Да, ама… Имаше я тая книга, нали? Дето Масклин я намери в Магазина и като я поразгледа, се сети как да подкарат Камиона. Ама как й беше името… „Пътешествията на Гъливер“. Та там беше нарисуван един легнал човек, пък около него цяла тумба номи — да, точно на тях приличаха — се мъчи да го овърже с една камара въженца. И най-старите не помнеха да се е случвало такова чудо. Сигурно е било много, ама много отдавна.

И точно в този миг му просветна.

— Я задръж за малко. Ако почнем да се борим с човеците… — Гласът му заглъхна.

— Да? — нетърпеливо го прекъсна Грима.

— То и те ще почнат да се борят с нас, нали? Знам, че са си тъпички, ама все ще им просветне, че нещо става, и ще отвърнат на удара. Тъй му се вика.

— Прав си. И точно затова е страшно важно да отвърнем на удара още от самото начало.

Доркас се замисли. Изглеждаше логично.

— Но само при самозащита — каза той. — Само при самозащита. Дори и с човеците. Не ща ненужни страдания.

— Тъй да е — съгласи се тя.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се сбориш с човеците?

— О, ами че да.

— Ама… как?

Грима си прехапа устната.

— Хммм — проточи тя. — Онуй момче, Сако, и приятелите му… Имаш ли им доверие?

— Много свестни момчета. Такова де, и момичета. Има там една-две — усмихна се той. — Винаги са готови за нещо ново.

— Хубаво. Значи, ще ни трябват пирони…

— Май добре си го обмислила, а? — Доркас я изгледа почти със страхопочитание. Тя, Грима, си беше кибритлийка. Според него това по всяка вероятност се дължеше на факта, че мозъкът й от време на време работеше на страшно бързи обороти, а тя нямаше търпение да изчака хората, които не смогваха да й следват мисълта. Само че в момента беше побесняла. Жал да те хване за човеците, дето можеха да й се изпречат на пътя.

— Доста нещо съм изчела.

— Ъ-ъ, да де. Да бе, да. Ама, чудя се, няма ли да е по-разумно да…

— Не! Пак да бягаме — и дума да не става! Ще се борим с тях там, на черния път. И при Портала ще се борим. И в Кариерата! И няма да се предадем! Никога!

— Какво ще рече „да се предадем“? — Доркас съвсем се бе отчаял.

— Ние не знаем какво е да се предадем! — вирна нос Грима.

— Е, то аз вярно не знам — въздъхна Доркас.

Грима се облегна на стената.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо… ама е много странно?

— Нямам нищо против.

— Има едни книги, в които се разказва за нас.

— Като „Гъливер“, а?

— Не, в нея се разказва за човек. Аз ти казвам — за нас. За хора с нормални размери — също като нас. Само че са облечени в зелено, а на главите имат едни такива бели клечки на бучици. Понякога човеците ни оставяли купички с мляко, пък ние сме им вършели къщната работа. И крилца сме били имали, като пчеличките. Такива работи пишат за нас по книгите. Викат ни „духчета“. Пишеше го в една книга — „Приказки за малките вълшебници“.

— Не мисля, че са ни притрябвали крилца — усъмни се Доркас. — Така и така ще им липсва подемна сила, никаква работа няма да вършат.

— И си мислят, че живеем в гъбите.

— Ами? Каква смахната идея!

— И си мислят, че им поправяме обувките.

— Е, това по̀ бива. Хубава работа, стабилна…

— Освен това пишеше, че боядисваме цветята, та да са по-шарени.

Доркас се опули.

— А, не — рече той най-накрая. — Цветята съм ги разглеждал най-подробно. Цветовете са си като вградени вътре в листенцата.

— Ние сме истински — настоя Грима. — Правим истински неща. Що пишат такива работи за нас по книгите?

— Ти пък намери кого да питаш. Аз чета само наръчници, а те книги като книги ли са… Е, вътре има разни списъци и номерата на частите, ама…

— Ако човеците ни докопат някога, точно на това ще ни обърнат. На малки сладки човечета, които боядисват цветенца! Те няма да ни позволят да бъдем нищо по-различно. Ще ни превърнат в… хорица — въздъхна тя. — Някога да си имал чувството, че никога няма да научиш всичко онова, което ти трябва?

— Ами че да. Непрекъснато го изпитвам.

Грима се намръщи.

— Едно нещо обаче го знам — натърти тя. — Когато Масклин се върне, той трябва да има къде да се върне, разбра ли ме?

— О-о-о! — рече Доркас.

И повтори: