Грима и Доркас

— Ъъ, да де — рече Доркас. — Исках да кажа, освен това.

— Трябва да се стегна малко — вирна брадичка Грима. — Не ми се ще, като се върне, да каже: „О-о-о, виждам, че докато ме е нямало, всичко е отишло.“

— Страхотно! — възкликна Доркас. — Така те искам. Гледай непрекъснато да се занимаваш с нещо, тъй казвам аз. Коя е тая книга?

— „Съкровищница на пословиците и крилатите фрази“.

— Ооо! Върши ли някаква работа?

— Зависи — вдигна рамене Грима.

— А какво значи „пословици“?

— Не съм много сигурна. Някои май са доста тъпички. Знаеш ли, човеците си мислят, че светът е бил създаден от някакъв много голям човек?

— И как е успял да го направи?

— Ами за една седмица.

— Е, някой ще да му е помагал тогава — заключи Доркас. — Нали знаеш, за тежката работа. — Доркас си мислеше за Джекуб. Много нещо можеш да свършиш за една седмица, ако ти помага Джекуб.

— Не. Сам-самичък го бил сътворил.

— Хммм. — Доркас се замисли. Някои части от света определено бяха недоправени, а пък други неща — като тревата например — изглеждаха прекалено прости. Но доколкото беше чувал, тя се скапвала всяка година и после напролет пак трябвало да никне, и… — Не знам. Само човеците могат да се хванат на такова нещо. Като гледам, това си е било работа за цели няколко месеца!

Грима преобърна страницата.

— Масклин вярваше… искам да кажа, Масклин вярва, че човеците са много по-умни, отколкото ги смятаме. — Умисли се. — Наистина ми се ще да ги разберем както трябва. Сигурна съм, че бихме могли да научим мно…

Аларменият звънец отново зазвъня.

Този път копчето бе натиснал Низодемус.

7.

II. И рече Низодемус: Хора от Магазина, вас ви предадоха.

III. Излъгаха ви и ви доведоха тук Навънка, където има Дъжд, и Студ, и Лапавица, и Човеци, и Заповед, и Оттук Нататък ще Става Все По-Зле.

IV. Защото ще настане Лапавица, и Сняг, и Глад навред по земята.

V. A после ще дойдат и Червеношийките.

VI. Хм!

VII. А онез, що ви доведоха — къде са те сега?

VIII. Те рекоха: Отиваме да търсим Внука (39) — ала злочестини ни дебнат от все страни, а помощ не иде отникъде. Вие сте предадени в ръцете на Зимата.

IX. Време е да разкараме Външните неща…

Из „Книга на номите“

Оплаквания,

стихове II–IX

— Да. Добре. Ама ще е мъчно, а? Искам да кажа, че и ние сме Навънка — обади се един.

— Аз имам план — рече Низодемус.

— А-а-а — обадиха се номите в хор. Точно план им трябваше. План и нищо друго. Като имаш план, знаеш, кое как е.

Грима и Доркас бяха пристигнали почти последни и сега си пробиваха път през тълпата. Старият механик смяташе да се промъкне най-отпред, но Грима го спря.

— Я ги виж онези ей-там — прошепна му тя.

Зад Низодемус бяха застанали неколцина. Повечето от тях бяха Канцеларии, но имаше и от другите големи кланове. Докато Низодемус говореше, не гледаха него, а тълпата. Очите им шареха напред-назад, сякаш търсеха нещо.

— Това, дето го виждам, хич не ми харесва — прошушна Грима. — Големите кланове никога не са се погаждали кой знае колко с Канцелариите, що щат тия там?

— Пък и я ги гледай какви са ячки — измърмори Доркас.

Някои Канцеларии особено се дразнеха от това, че най-обикновени номи вече можеха да четат. Те казваха, че така им хрумвали разни идеи, а пък доколкото схващаше Доркас, идеите не бяха никак хубаво нещо, освен, ако не са онези, които трябва. А някои от големите кланове никак не се радваха, че номите могат да ходят, където си щат, без да им се налага да искат разрешение.

Събрали са се, значи, помисли си той. Всички, които от Дългото Пътуване насам не я караха добре. Всички, които бяха позагубили позиции.

Низодемус обясняваше плана си.

Доркас се вслуша. Ченето му бавно започна да увисва.

Това си беше величествен план, по свой начин. Приличаше на машина, чиито съставни части, дори и най-дребните, са били съвършено изработени, но после я е сглобявал еднорък ном в пълен мрак. Беше тъпкан с добри идеи, които нямаше как да оспориш, ама всичките бяха обърнати наопаки. Проблемът беше, че и така нямаше как да ги оспориш, защото, общо взето, добрата идея пак прозираше тук-таме…

Низодемус искаше отново да построи Магазина.

Номите го съзерцаваха с възхищение и ужас, а той обясняваше, че да, абат Гърдър е бил прав: когато са напуснали Магазина, те са довели със себе си и Арнолд Брос — вътре в ума си. И ако можеха да му покажат, че наистина милеят за Магазина, той щеше отново да дойде, да сложи край на техните патила и да издигне отново Магазина, тук, сред тази зелена и отвратителна земя.

Или поне така го разбра Доркас. Той отдавна вече бе решил, че ако през цялото време слушаш точно какво говорят хората, няма да ти остане време да схванеш какво точно искат да кажат.

— Но това не значи, че ще построим отново целия Магазин — рече Низодемус. Очите му блестяха — два полирани къса черен мрамор. — Можем да променим Кариерата и по друг начин. Да заживеем в истински отдели, а не тъй, из цялата Кариера, кой, където му падне. Да сложим табели. Да се върнем към Добрия Стар Порядък. Да накараме Арнолд Брос (създаден в 1905) да се почувства у дома си. Да съградим Магазина вътре в ума си.

Не беше обичайно ном да откачи. Доркас смътно си спомняше някакъв дядка, който веднъж си бе наумил, че е чайник, но след няколко дни бе променил мнението си по въпроса.

На Низодемус май чистият въздух определено му беше дошъл множко.

Очевидно и някои други номи смятаха така.

— Не че искам да обидя някого — подхвана един, — ама хич не виждам как Арнолд Брос възнамерява да ги спре тия човеци.

— Докато живеехме в Магазина, хората месеха ли ни се? — попита Низодемус.

— Е, не, ама то, щото…

— Тогава се уповавайте на Арнолд Брос!

— Е да, но Магазина го разрушиха, независимо от уповаването ни, нали така? — обади се глас. — Като