Камионът цъфна към обяд. Номите вече го причакваха в плета покрай черния път. Видяха как шофьорът излиза от кабината, поглежда табелите и…

Не, тъй не биваше. Човеците не правеха така. Не можеше да го бъде. Ала двайсетината номи, надничащи из шубрака, го видяха с очите си.

Човекът не се подчини на табелите.

То само това да беше. Не. Той смъкна няколко от портала и ги захвърли!

Гледаха го в почуда. Дори и неексплоатиралабомпа биде захвърлена в храсталака, и едвам не събори Сако от клона, който бе яхнал.

Новата верига обаче му създаде проблеми. Пораздрънка я, надникна навътре през мрежата, попристъпи от крак на крак и си замина.

Номите в храсталака живнаха малко, ама да речеш, че са цъфнали от щастие — не бяха.

Щом човеците не правеха онова, което се очаква от тях, то значи тоя свят бе тръгнал съвсем накриво.

— Май бяхме дотук — заключи Доркас. — Не че тая идея ми харесва повече, отколкото на вас, ама ще се наложи да се разкараме оттука. Познавам ги аз човеците. Ако наистина искат да влязат вътре, не е тая верига нещото, дето ще ги спре.

— Абсолютно забранявам на всички да напускат! — прокънтя гласът на Низодемус.

— Ама, разбираш ли, металът е податлив на рязане… — заобяснява Доркас с крайно разумен тон.

— Млък! — кресна Низодемус. — Ти си виновен, тъп дъртел такъв! Ти я тури тая верига на Портала!

— Ами нали разбираш, аз, за да спра… Моля?

— Ако не беше я сложил, табелите щяха да спрат човека! — ядно подхвърли Низодемус. — Не можем да очакваме Арнолд Брос да ни помогне, ако му показваме такова недоверие!

— Хм! — рече Доркас. А иначе си мислеше следното: Тоя е луд. Луд, ама луд. Опасно луд. Ние тук да не сме се събрали да си играем на шикалки!

Искаше да се отърве от присъствието на Низодемус. Щом се измъкна навън, на острозъбия студ, се почувства направо щастлив.

Всичко върви накриво, помисли си той. Натопиха ме аз да отговарям, и ей го, всичко тръгна накриво. Нито нещо свястно сме измислили, нито Масклин се е върнал… Абе, отиде, та се не видя.

На главата му кацна нещо студено. Той го перна с раздразнение.

Ще трябва да си поприказвам с някои от по-младите, рече си той. Сигурно тая идея с хамбара не е чак пък толкоз лоша. Можем и да мижим през целия път, докато стигнем. Или… знам ли какво.

Нещо меко и студено отново му кацна — този път на врата.

Ох, защо хората са толкоз сложно устроени?

Погледна нагоре и осъзна, че горният край на Кариерата не се видеше никакъв. Въздухът се бе напълнил с бели петънца, и колкото повече той ги гледаше, толкова по-нагъсто прииждаха.

Той ужасено се втренчи в тях.

Сняг!

8.

VII. И рече Грима: Изборът е следният:

VIII. Да Бягаме или да се Крием.

IX. И рекоха номите: И кое ще изберем от Двете?

X. И рече тя:

Ще се Борим.

Из „Книга на номите“ Разправии, Глава 3, стихове VII–X

Не че валеше кой знае колко силно — беше от ония ситни, резливи припръсквания през ранната зима, които служат за доизясняване на факта, че, хм, зимата вече е дошла. Точно тъй го рече баба Моркий.

На нея тъй или иначе в Съвета никога не й беше интересно. По̀ й харесваше да си седи с другите старци, да си обменят оплаквания и — или тя поне смяташе така — да ги ободрява. По-точно да ги изкарва извън кожите им.

Стъпваше наперено из снега, все едно й беше бащиния.

Останалите старци я съзерцаваха в безмълвен ужас.

— Е то туй кво е — разясни тя. — Таквоз де, едно време като натрупаше оня ми ти сняг, хич не можеше да се мине през него, тунели копаехме! Какъв ти майтап, бе!

— Ъ-ъ, мадам — мрачно пророни един старец. — Винаги ли падат от небето такива работи?

— Много ясно! Пък като го духне вятърът, да знаеш на какви преспи се трупа!

— Ние си мислехме… Нали разбирате, гледали сме го по картичките в Магазина де, та таквоз, мислехме си, че той просто някак си се появява връз нещата — обясни старецът. — Такъв един весел и празничен — добави той сконфузено.

А снегът се трупаше ли, трупаше. Облаците над Кариерата бяха увиснали като претъпкани дюшеци.

— Това поне означава, че няма да се наложи да се местим в оня гаден хамбар — обади се някой.

— Тъй, тъй — съгласи се баба Моркий. Изглеждаше много бодра. — Тръгнеш ли да се разкарваш из тоя сняг, току виж си си намерил умирачката.

Старците си мърмореха нещо и нетърпеливо оглеждаха небето — чакаха да се появят първите червеношийки и северни елени.

Снегът сякаш отряза Кариерата от света. Нивята никакви не се виждаха.

Доркас седеше в работилницата си и гледаше замислено как се трупа зад разнебитения прозорец.

— Е — тихо рече той, — искахме да се откъснем. И ето на, сега сме откъснати. Ни можем да побегнем, ни да се скрием. Трябваше да се махнем още щом Масклин тръгна.

Дочу стъпки зад гърба си. Беше Грима. Тези дни тя доста наобикаляше портала, но снегът най-после бе успял да я натири вътре.

— Няма да успее да се върне — каза тя. — В тоя сняг…

— Ъхъ. Мда — смотолеви Доркас.

— Станаха осем дена.

— Да. Доста време си е.

— Ти какво си мърмореше, като влязох?

— Приказвах си самичък. Тоя сняг по много време ли се задържа?

— Баба казва, че се случва и седмици наред да се задържи. Тъй разправя.

— О-о-о!

— Когато човеците се върнат, ще останат тук завинаги.

— Да — съгласи се тъжно Доркас. — Да, май че си права.

— Колко ли от нас ще могат… такова де, ще продължат да живеят тук?

— Сигурно към две дузини. Ако не ядат много-много и по цял ден лежат. Тука няма „Хранителни стоки“, нали разбираш — въздъхна той. — Пък и какъв ти лов… Нали човеците непрекъснато ще се мотаят насам- натам из Кариерата. Всичкият дивеч в шубраците ще избяга.

— Но ние сме хиляди!

Доркас сви рамене.

Вы читаете Грима и Доркас
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату