— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!
— Кой? — зяпна я Грима.
— Големите багери, кой! Аз като съм се родила, вече всичките си били отишли, ама татко ми ги беше виждал! Грамадански таквиз жълти пущини със зъби, пръст ядели — тъй разправяше. Пък аз все си мислех, че ме баламосва нещо.
Джекуб още не беше почнал да яде хора. А някои от по-безразсъдните вече се и катереха по него.
— Когато строели магистралата, тогаз е било — опря се бабата на бастуна. — Било е пълно с тях, тъй ми разправяше тати. Грамадни жълти пущини със зъби и с набраздени гуми.
Лицето на Грима бе приело онзи израз, запазен за хората, които най-неочаквано се оказват притежатели на интересни тайни.
— Пък е имало и едни други — продължаваше старицата, — дето бутали калта и я трупали на купчини и не знам какво си. Туй ще да е било, охо… преди петнайсет години! Хич и не съм си мислела, че ще ми се случи жив багер да видя!
— Искаш да кажеш, че някой е
Младите номи се бяха накачулили навред по Джекуб. Отзад, в кабината, се мяркаше Доркас — обясняваше кой лост за какво е.
— Ами тъй разправяше тати. Ти пък да не си мислела, че ги има тъй, от само себе си?
— О, не, естествено, че не — махна с ръка Грима. — Я не се занасяй.
И си помисли: чудя се, дали пък Доркас няма да излезе прав! Може би всичко е било създадено някак. Едни неща по-рано, други по-късно. Почваш с хълмове там, облаци, едно-друго, и свършваш със шосета и Магазини. Сигурно работата на човеците е да строят света. А те още не са я свършили. Точно затова машините са правени като за човеци.
Гърдър щеше да го разбере, помисли си тя. Ще ми се да се върне.
А с него ще се върне и Масклин.
Опита се да мисли за нещо друго.
Набраздени гуми. Хубаво начало. Задните гуми на Джекуб бяха високи почти колкото човек. Притрябвало му е шосе на него. Много ясно, че няма да му трябва шосе. Че нали той ги
Тя си проби път през тълпата към задната част на кабината. Групичка номи вече се беше заела да нагажда някаква талпа там. Издрапа нагоре при Доркас, който се опитваше да надвика въодушевената тълпа.
— Ти смяташ да го изкараш оттук?!
Той вдигна поглед и се усмихна щастливо.
— О, да. Така смятам. Надявам се. Мисля, че имаме още цял час, докато дойдат другите човеци, а пък то е почти същото като камиона!
— Знаем как се прави! — скокна един младеж. — Татко ми е разказвал и за въженцата, и за всичко!
Грима се огледа.
В кабината — лост до лоста.
Беше изминала повече от половин година от Дългото Пътуване, а и тя никога не беше отбирала много- много от техника — но нямаше как да не си спомня, че в кабината на Камиона едно време нямаше чак пък толкоз неща. Някакви педали, кормило, един лост… ами май това беше.
Отново се обърна към Доркас. Тая работа нещо я съмняваше.
— Сигурен ли си?
— Не. Нали ме знаеш — никога не съм сигурен. Ама като ги гледам тия работи, доста от тях са за уста… за кофата. За онова нещо със зъбите. Дето виси на шията му. Такова де, дето копае с нея. То не ни трябва, ама е много хитро нещо, и трябва само да…
— Ами къде ще седнат хората? Мястото е доста кът!
Доркас сви рамене.
— Ами старите ще ги качим в кабината. Младите ще трябва да се покачат кой къде завари. Можем и разни жици да изкачим, да се държат за тях хората. Виж какво, хич не се коси. Ще караме по светло, пък и нали не ни се налага да караме бързо!
— А после ще отидем в хамбара, нали, Доркас? — обади се Нути. — А пък там ще е топло и ще има много ядене…
— Надявам се. Давайте да се хващаме за работа. Нямаме много време. Ей, къде е Сако с акумулатора?
Откъде ли ще се вземе това ядене в хамбара? — помисли си Грима. — Как пък ни дойде наум това? Ангало спомена, че там били складирали нещо, цвеклото май, пък можело да има и картофи. Откъдето и да го погледнеш, не може да мине за разкошен пир.
Стомахът й явно си мислеше други неща, защото изкурка в протест. Нощта беше твърде дълга, че да я изкараш на парченце сандвич.
Както и да е. Тук не можем да останем. Навсякъде другаде ще е по-добре, но не и тук.
— Доркас — обади се тя, — мога ли да ти помогна с нещо?
Той я погледна.
— Можеш да четеш книжката с инструкциите. Да видиш пише ли вътре как се кара.
— Че ти не знаеш ли?
— Ъ-ъ… не чак дотам подробно. Искам да кажа, знам как се прави, само дето не знам какво трябва да се прави.
Книгата беше под една пейка в края на бараката. Грима я изправи и се опита да не обръща внимание на шума. На бас се хващам, че всичко му е ясно — помисли си тя, — ама не иска да му се пречкам.
Номите се движеха насам-натам явно целенасочено. Толкова беше зле, че не можеше да се губи време в мрънкане. Смешна работа, помисли си тя, докато прелистваше мърлявите страници. Хората май престават да мрънкат едва когато положението наистина стане много напечено. Точно тогава почват да употребяват изрази като „хайде всички заедно“, „да ударим едно рамо“ и „да си седнем на задника“. Тия последните ги беше прочела в някаква книга. Очевидно означаваха „да се справим с положението“. Не можеше да схване защо се предполага, че хората работят здраво, ако се удрят с раменете и си седят на задниците. По-скоро биха се хванали да работят, ако им обещаеш да ги натупаш по задниците, не се ли напънат малко.
Същото беше и с онова, „Пътят ни работи“, по време на Дългото Пътуване. Пътят работел. Че какво друго да прави? Ама излезе, че било нещо друго, щото беше целия в дупки. Къде му беше смисълът? Думите трябва да означават онова, което означават!
Тя преобърна страницата.
На нея имаше голямо кафяво колело — някой бе захлупвал върху й чаша с кафе.
Цяла тайфа номи жужеше около огромния акумулатор и бавно-бавно го тътреше. Бяха му подложили ръждиви лагери и го тикаха върху тях. Зад него се тътреше и тенекията с бензин.
Грима се взря в картинката с номерираните лостове. Изведнъж май на хората им се бе приходило много в хамбара. Изведнъж, когато нещата не си вървяха нормално зле, ами обещаваха да се превърнат в истински кошмар, те май се бяха почувствали почти щастливи. Масклин го бе разбрал. Невероятно е на какво са способни хората — бе казал той, — ако знаеш как да ги подхванеш.
Тя сведе поглед към страницата, като си повтаряше, че от лостовете по-интересно нещо няма.
Облаците, които тичаха пред слънцето, се разстилаха по небето точно там, където то бе розово. Червеното небе сутрин — бе чела Грима някога. То означавало, че щастие очаква всеки, който гледа овце. Или май беше нещастие. Пък и май не бяха овце, ами крави.
В тъмната Канцелария човекът се събуди, помуча си малко и се опита да се измуши из омоталата го паяжина от кабели. След сума ти усилия успя да си измъкне на свобода почти цялата ръка.
Онова, което направи след това, би изненадало повечето номи. Той сграбчи един стол и с много
