Незавършена поема

Траян ПървановНезавършена поема

ПРОЛОГ

ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕ
и не помня неговото име,
и над мен луна безстрастно суче
светлина от слънчевото виме.

Дълго пътешествах, падах, страдах
и по снежни пътища се скитах,
и напролет рано — за награда —
газех хладното сребро в реките.

Дъвках детство като черен залък
по сиропиталища, в градчета.
И за някои останах малък,
и по навик викат: „Хей, момчето!“

Свикнах ли? Едва ли! Търся още
думичка, която да е трудна,
сънищата да тревожи нощем
и за нещо светло да ме буди.

1.

ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВО
пак ме тегли към кръга си шумен.
Вечер, който чашите налива
все е най-най-талантлив и умен.
Идвате — усмихнати, прекрасни,
вечно спорите около мене —
все от непризнание нещастни
и от неразбиране сломени.
Все не ви достига
                        пост и длъжност
и в България не ви е волно —
затова духовната окръжност
на „Москвича“
                сменяте със „Волво“.
Все по-важни приеми ви чакат
вие да създавате прогреса —
всъщност,
                по класически,
                                със лакът,
защитавате си
                        интереса.
Вашата Родина е човечество,
построено във бригадни групи —
да ви храни,
                гении на Отечеството!
Кой у нас успя да ви излюпи?

Кой ще ви събуди да разкъса
вашата изтънчена въздишка,
щом и в ужаса на земетръса
търсехте
        спестовните си книжки!

2.

СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ,
но това с мнозина
                        днес се случи —
затова пред къщата ми, точно
тази вечер ме залая куче.

(Мило, аз се губех, не пораснах
между вяли думички, омрази,
а пък ти все тъй прекрасно
сънищата майчини опази!)

Ето мама, побеляла страшно,
изпитателно към мене гледа.
Победителят с обувки прашни
свикна да се връща без победа.

Докато се скитах под простора
и ме блъскаше живота хитър —
тя е шетала сама по двора
и е чоплила с ръце лехите.

Добър вечер, мамо! Влизай, сине!
И нататък всичко е познато —