Но Макси не беше нито благовъзпитана, нито англичанка, както отново и отново й бяха давали да разбере, повече или по-малко подчертано, през последните четири месеца, откакто дойде в Дюрам с баща си. Освен това нямаше никакво намерение да бъде зависима от чичо си.
Дори ако негово превъзходителство няма да я пусне с удоволствие, едва ли може и да я спре. Наскоро навърши двайсет и пет, пък и отдавна се грижеше сама за баща си и за себе си. Ако се наложи, ще си намери някаква работа и ще спечели пари за пътя до Америка.
След като взе това решение, тя скочи твърде неелегантно на крака и изтърси няколко тревички от черната си пола. Траурът беше отстъпка пред изтънчената чувствителност на английските й роднини, иначе не би демонстрирала така подчертано скръбта си. Ех, нямаше да е за дълго.
След половин час енергичен ход тя се прибра в Чанлей корт. За лош късмет, щом пое по кратката пътека през градините, се натъкна на двете си братовчедки, които се забавляваха със стрелба с лък. Порша, по-голямата, опъна тетивата, но изобщо не улучи мишената, сложена само на десет или дванайсет крачки.
Макси тъкмо понечи да ги отмине, но Порша вдигна очи и я зърна.
— Максима, радвам се, че минаваш оттук — извика тя с нескрита подигравка. — Дали не можеш да пооправиш нашите способности. Освен ако стрелбата с лък не е сред модерните развлечения, от които си била лишена?
Порша беше на осемнайсет, много хубавичка, но злобна. От самото начало не беше особено мила с братовчедка си, но откакто заради смъртта на Максимус Колинс се наложи да отложат въвеждането й в лондонското общество, тя се държеше подчертано враждебно, сякаш Макси беше лично отговорна за това.
Макси се приближи колебливо към братовчедките си.
— Имам известна представа от стрелбата с лък. Както за всичко останало, пътят към майсторството минава през упражненията.
— В такъв случай трябва да се поупражняваш в майсторството да си правиш прически — забеляза язвително Порша.
Макси беше свикнала с подобни убождания.
— Да, права си — отвърна спокойно. — Външността ми не е особено привлекателна. Но се надявах да се вмъкна незабелязана вкъщи.
Дори в най-добрите й времена косата й беше прекалено дълга, права и черна, за да отговаря на модата. В момента беше на всичкото отгоре и разрошена.
За разлика от нея Порша и Розалинд бяха толкова спретнати, сякаш очакваха в салона на майка си посещението на ухажори. Двете бяха и по-високи от американката. Но тук повечето момичета бяха такива.
Шестнайсетгодишната Розалинд, по начало по-мила от сестра си, се притесни от грубостта на Порша.
— Да ти дам ли лъка си, Максима? — попита тя с плах опит да поразведри атмосферата.
Макси хвана лъка и го опъна няколко пъти, за да свикне с него.
— Трябваше да се досетя, че стрелбата с лък е била спорт на диваците, преди да стане всеобща мода — измърмори Порша.
Забележката наруши спокойствието на Макси. Тя се обърна толкова гневно към братовчедка си, че Порша направи неволно крачка назад.
— Имаш пълно право — изрече тя с опасно мек глас. — Наистина е спорт на диваците. А сега ми се махни от пътя.
След като братовчедките й побързаха да се дръпнат, Макси посегна към няколко стрели и се отдалечи толкова много, че разстоянието до мишената стана четири пъти по-голямо от онова на двете сестри.
Тя нагласи стрела и се съсредоточи не само върху стрелбата, но и върху представата какво е да си стрела, която търси целта си. Това беше първият и най-важен урок по стрелба, получен в Америка.
После изпрати стрелата. Миг по-късно тя се заби в центъра на мишената.
Докато първата стрела още потрепваше в целта, тя изпрати подире й следващата. След по-малко от минута пет стрели стърчаха в центъра толкова близо една до друга, че се докосваха.
Докато нагласяваше последната стрела, Макси погледна към братовчедките си, които я гледаха уплашени как пуска стрелата от лъка. Този път стрелата се заби в липата, под която бяха застанали двете сестри. Порша извика ужасена, когато няколко листа паднаха върху грижливо фризираната й коса.
Макси изтича към двете, върна на Розалинд лъка и каза на Порша:
— Понеже съм дивачка, склонна съм към хаос и насилие. За твое добро ще е никога да не го забравяш.
После Макси се завъртя на пети и изтича към къщата с високо вдигната глава. Беше глупаво от нейна страна да позволи на Порша да я накара да изгуби самообладание, но изпитваше безспорно и някакво задоволство.
Спретнато облечена и с коса прибрана на кок на тила, Макси вдигна ръка да почука на вратата на кабинета на чичо си, когато отвътре долетя острият глас на лейди Колингууд.
— Нима онзи ужасен човек заслужаваше да му платиш толкова много?
— Да, заслужава. Симънс може да няма обноски, но той отстрани така умело неприятностите около Макс, че останах доволен.
Последваха няколко неясни думи, а после чичо й заключи:
— Поне съм сигурен, че никой няма да разбере как е починал брат ми.
Макси се вцепени. Баща й и преди беше страдал от спазми в гърдите, затова не се изненада много, когато той умря в Лондон. Тялото му беше пренесено в Дюрам и погребано с подобаващо достойнство в семейната гробница. Поне досега не бе имала никакво основание да предположи, че баща й не е умрял от естествена смърт.
С разтуптяно сърце се увери, че никой не я гледа и притисна ухо към дъбовата врата.
— Бъди сигурен, че брат ти ще ни създава и в смъртта си не по-малко проблеми, отколкото приживе. Колко жалко, че не си остана в Америка — забеляза леля й Олтиа. — Въпросът за наследството ще е същинска катастрофа, а какво ли ще стане, ако Максима разбере от какво всъщност е починал баща й?
— Въпросът със завещанието е почти изяснен, а тя никога няма да научи истината за баща си. Погрижил съм се за това.
— Мога само да се надявам, че имаш право, защото, ако тя разбере, фитилът ще пламне — заяви ядосано лейди Колингууд. — Малката дивачка не е глупава.
— Щеше ли да си настроена толкова враждебно към Макси, ако дъщерите ни бяха хубави като нея? — попита сподавено чичо й.
Последва възмутено мълчание, а после съпругата му избухна:
— Какво си въобразяваш? Наистина ли мислиш, че бих желала дъщерите ми да изглеждат като Максима. Те са благовъзпитани млади английски дами, а не тъмнокожи малки дивачки.
— Благовъзпитани може и да са, но никой няма да им обърне внимание, ако братовчедка им е в същата стая.
— Мъжете реагират на нея като жребци на буйна кобила. Подобно внимание не си пожелава никоя истинска лейди — изсъска лейди Колингууд. — Никога няма да проумея как брат ти е могъл да падне толкова ниско, та да се ожени за индианка. В случай че наистина се е оженил официално за това същество. Как е могъл да домъкне в дома си такава дивачка и такъв мелез!
— Престани! — извика гневно съпругът й. — Макс може да беше непрокопсаник, но беше от рода Колинс, а Максима е негова дъщеря. Освен това не мога да открия в нея никакви недостатъци — нито в държането й, нито в цялото й същество. А по отношение на тебе и Порша се държи дори много по- подчертано като дама, отколкото може да се каже за вас двете.
— Преди не повече от час тя е заплашила Порша с лък и стрела. Живея в непрекъснат страх да не изгуби самообладание и да не ни убие всички в леглата ни. Ако не направиш необходимото да изчезне оттук, ще го направя аз.
— Хайде, прояви поне малко търпение. Другата пролет, щом свърши траурът, ще я въведем в лондонското общество. Тогава и Розалинд ще е достатъчно пораснала, та ще можем да представим
