Робин въздъхна дълбоко и метна през рамо вързопчето с храната. Нямаше нищо против да се влюби до уши, но просто не можеше да си представи, че ще се ожени за някое от глупавичките гъсета, с които се запознаваше в домовете на йоркширската аристокрация. Не беше познавал Меги като младо момиче, но беше сигурен, че дори на седемнайсет тя не е могла да бъде толкова ограничена.
Слънцето се беше издигнало високо, денят беше топъл и Робин се зарадва, когато влезе в сенчестата гора. Когато стигна до полянката край потока, самодивският пръстен го накара да се засмее. Градинарят му каза, че такъв пръстен от гъби сигурно е на стотици години. Като дете вярваше, че мястото е омагьосано. Тогава лягаше тук в тревата под някое дърво и се надяваше да зърне фея. Кой знае, може би старото очарование щеше да се върне?
Той свали вързопа, излегна се в тревата под едно дърво, кръстоса ръце под главата и се загледа в листата над себе си.
Направи грешка, изпъждайки от главата си всички мисли, защото много бързо го обзе дълбока безнадеждност. Решително я отпъди. Денем човек може да пропъди демоните, макар да знае, че нощем те се завръщат. Всеки кошмар беше по-мъчителен от предишния и понякога се боеше, че е само въпрос на време кога ще полудее.
Засега беше с ума си. Накара се да мисли за бъдещето. Въпреки великодушието на Гайлс, едва ли беше възможно да прекара в Уолвърхемптън остатъка от живота си.
Би могъл да пътува. Познаваше Европа, както майка лицето на своето дете, но не беше стъпвал в Ориента или в Новия свят.
Само че беше преситен от пътешествия.
Гайлс му предложи парламентарна дейност. Едно контролирано от семейство Андървил парламентарно кресло щеше скоро да се освободи, а това щеше да предостави на Робин трибуна за неговите възгледи по въпроси от обществена важност. Друга възможност беше политическата журналистика, което би отговаряло напълно на неговия темперамент. Журналистите са хъшлашка и непочтителна банда. Сред тях му беше мястото, ако си възвърне хлапащината и непочтителността.
Полянката явно беше загубила предишното си магично въздействие, защото мислите му продължаваха да се въртят, както вече от месеци наред, все така безсмислено в кръг. Не усети в себе си нито инициативност, нито вдъхновение. Слънцето грееше топло, тревата дъхтеше сладко, та беше по-добре да заспи с надеждата, че кошмарите ще изчакат настъпването на нощта.
След обедната жега Макси усети благотворната хладина на леса. Фермерът стори добре, като й посочи този път, когато я качи сутринта за малко на каруцата си. Макси избягваше, доколкото й беше възможно, широките пътища, защото по пътеките самотно странстващ младеж би се хвърлил по-малко в очи. А тази пътека беше толкова изоставена, че от часове не бе срещнала нито човек, нито къща.
Шумът на колела и конски копита я накара да вдигне глава. В далечината към нея се приближаваше каруца, но тя предпочиташе на толкова затънтено място никого да не среща.
Бързо изостави пътеката и се затича пъргаво през храсталака, докато стигна до едно поточе. Каруцата изтрополи зад нея, над главата й чуруликаше птичка.
Макси застина очарована. Да вижда непознати за нея досега растения и животни, беше голямото предимство на пътешествието й. Това птиче пееше май като прочутите английски славеи. Преди месец вече й се стори веднъж, че чува славей, но нейните братовчедки не можаха да го потвърдят. Единствените птици, които те познаваха, бяха печени и поднесени със сос.
Тя продължи да се промъква безшумно сред храстите и вниманието й бе възнаградено от кафявата перушина, която зърна сред листака. Макси се наведе още напред и се спъна.
Опита се с ядосан възглас да запази равновесие, но тежестта на вързопа й осуети това намерение.
Тя се стовари, ужасена от своята безпомощност, на земята и миг след това установи с ужас, че лежи не на хладната горска пръст, а върху някакъв по-топъл и движещ се предмет.
Беше топъл, движеше се и беше облечен.
Докато си поемаше мъчително дъх, осъзна, че лежи върху някакъв мъж. Той сигурно беше заспал, но веднага се събуди и отначало простря отбранително ръце, но сега вече я привличаше силно към себе.
Двамата лежаха гърди до гърди, очи в очи. В сините дълбини на неговите очи тя прочете най-напред смайване, а после нескрит смях. Дълго време останаха така, притиснати един в друг: двама непознати в такава близост, сякаш бяха влюбени.
Устните на непознатия се разтеглиха в усмивка.
— Много съжалявам, че съм лежал на пътя ви.
— Извинете ме — измърмори навъсено Макси. Тя се освободи от прегръдката му и благодари на небето, че шапката й не беше паднала от главата и засенчваше лицето й. — Не внимавах накъде тичам.
Тя се изправи и понечи да се скрие час по-скоро в гората. После направи грешката на съпругата на Лот и се обърна.
Първото й впечатление от мъжа беше повърхностно. Присвити очи, руса коса, добре очертани, много изразителни устни. Сега, вече на няколко крачки от него, разбра, че е най-хубавият мъж, когото бе срещала. Доста дългата му коса преливаше във всички възможни оттенъци на златно-русото, прекрасните черти на лицето му можеха да накарат всеки ангел да се разплаче от завист.
Поникналите в кръг магьоснически гъби наведоха Макси на приказната мисъл, че се е спънала в Оберон, царя на русалките и феите. Всъщност не, беше твърде млад, пък и един елф сигурно не би носил толкова светско облекло.
Русият мъж седна и се облегна на ствола на дървото.
— Вече ми се е случвало два или три пъти жени да се хвърлят в обятията ми, но никога толкова бурно — каза той и от смеха около очите му се появиха малки бръчици. — Сигурен съм все пак, че ще намерим някакво решение, ако ме ухажвате по-учтиво.
— Изглежда, още не сте съвсем буден — отвърна Макси рязко и с подчертано дебел глас. — Казвам се Джек. Не съм жена, още по-малко такава, която копнее да се хвърли във вашите обятия.
Той вдигна вежди.
— Отдалеч може и да минете за млад мъж, но се строполихте толкова яростно върху мен, пък и аз съм достатъчно буден, за да мога да разбера какво ми се е случило. — Той я измери от глава до пети. — Ако позволите да ви дам съвет, трябва да внимавате палтото и жилетката ви да не се отварят, освен това и да си набавите по-широк панталон. Защото никога не съм срещал по-добре оформен млад мъж.
Макси оправи сърдито дрехите си и вече искаше да хукне, но той вдигна предупреждаващо ръка.
— Няма нужда да бягате от мен. Аз съм съвсем безобидно момче. Не забравяйте: вие ме нападнахте, не аз вас. — Той посегна към вързопчето, което лежеше до него в тревата. — Време е за обед. Нося повече храна, отколкото сам човек може да изяде. Имате ли желание да ми направите компания?
Тя би трябвало да се постарае да се отдалечи колкото може повече от този хубав чужденец. Но той беше подчертано приятелски настроен, не й правеше впечатление на опасен, пък и кратък разговор можеше само да й дойде добре.
Макси взе окончателно решение, когато той извади от вързопчето си чудесна пирожка. Апетитна миризма изпълни ноздрите й.
Стомахът й нямаше никога да й прости, ако му откажеше.
— Ако наистина имате повече от необходимото, ще се радвам да споделя обеда ви.
Макси пусна вързопчето си на земята и седна с кръстосани крака на тревата. На почтено разстояние, за в случай че младият Аполон се окаже все пак по-опасен отколкото и се стори на пръв поглед.
Младият мъж й подаде пирожка. После посегна отново към вързопчето, извади още една пирожка, студено печено пиле, няколко хлебчета и малка каничка.
— Бирата ще трябва да си я разделим.
— Не пия бира. — За сметка на това обичаше пирожки и трябваше да се овладее, за да не я излапа наведнъж. Хрупкавото тесто и плънката от картофи, зеленчуци и месо бяха прекалено вкусни.
— В някои кръгове се смята за много неучтиво човек да яде с шапка на главата — каза той замислено, след като отхапа от своята пирожка.
Макси се поколеба дали да изложи лицето си на погледите на този непознат, но не можеше да пренебрегне и призива му за добро държане. Тъй или иначе, беше я поканил на обед. Тя вдигна ръка и
