названието.
Тя скри усмивката си със следващата хапка.
— Яла съм и по-лоши неща. Месо от бодливо свинче например. Можеш да го преглътнеш само ако умираш от глад.
Докато се хранеха, Макси се постара да е много мила. Не беше особено трудно, но последиците — гибелни. Да седиш на една маса с хубав мъж, който ти подарява цялото си внимание, и да се смееш, предразполага към повече доверчивост. Сумракът в кръчмата създаваше впечатлението, сякаш тя и Робин са съвсем сами. Дори кюфтето не можа да накърни ни най-малко романтичната атмосфера.
Когато го осъзна, Макси стана още по-решителна. Не можеше да си позволи да се влюби в някакъв очарователен нехранимайко. Затова се съсредоточи върху чинията си и зачака възможност да се измъкне.
Робин привърши преди нея. Той заоглежда кръчмата и погледът му спря на няколко предмета от ковано желязо, окачени на стената.
— Имате ли такива игри на търпението и в Америка? Задачата е да разложите един предмет, а после отново правилно да го сглобите. — Той стана и свали един от предметите от стената.
— Познавам тези игри. Има ги, изглежда, навсякъде, където ковачите ги изработват и където има кръчми, в които посетителите искат да се забавляват. — Тя преглътна последния картоф. — Предполагам, че много ви бива в тези игри.
— Защото смятате, че съм изключително добър във всички безполезни занимания?
— Точно така. — Тя не можа да не се усмихне.
Той разглеждаше, свъсил чело, камбановидния предмет, към който бяха присъединени няколко преплетени един в друг кръгове и триъгълници.
— Бил съм, изглежда, напоследък много рядко в кръчма. Не съм сигурен дори кои части трябва да се отстранят.
Макси също хвърли един поглед на предмета. И тогава забеляза, че лявата му ръка е леко обезобразена. По всяка вероятност след счупване на множество костици. Имаше тесни, изящни ръце, с които жестикулираше често и изразително. Жалко че така са го осакатили, още повече че беше левак.
Макси се вгледа по-внимателно в контурите на предмета.
— Това тук ми напомня една конструкция, наречена „Дяволското стреме“, но този вариант е по-сложен. Струва ми се, че ей тези части трябва да се отделят. — Тя разглежда предмета още една минута, направи няколко ловки завъртания и играта на търпението се разпадна на три части.
Робин се засмя.
— Кой от нас двамата има безполезни умения?
— Разделянето е само половината работа. Сглобяването не е по-лесно. — Тя побутна частите към него. — Залагам шест пенса, че няма да сте се оправил, преди да съм се върнала от онова местенце.
— Бас държа за обратното.
Той хвана един триъгълник и едно колело и се опита да ги вмести едно в друго.
Нейният миг бе настъпил. Никой мъж няма да допусне жена да го бие на такава задачка. Цял час ще е толкова вдаден, че дори няма да се сети за отсъствието й.
Макси стана и посегна неусетно към вързопчето си. Бяха си платили вечерята още докато я поръчваха, тъй че можеше да напусне с чиста съвест гостилницата. Излезе от кръчмата през задната врата, която водеше към двора. Щом се озова вън, веднага хукна по една заобиколна пътечка към главния път.
Чувството й на дълбоко задоволство не трая дълго. Щом сви към широкия път, почти се сблъска с Робин, който я чакаше, скръстил ръце, до една градинска ограда.
— Имате много лошо мнение за мен, ако вярвате, че можете толкова лесно да ми избягате — заяви той ухилен и стисна със желязна хватка китките й.
Макси го изгледа гневно и за пръв път повярва, че този мъж наистина има намерение да върви с нея до Лондон.
Все пак Макси се колебаеше дали да изостави всяка надежда да му избяга.
— Е, добре, господин Андървил — заяви хладно. — Ще се примиря с очевидно неизбежното ви присъствие поне засега. Но ще ви моля да си дръпнете ръцете от мен, ако не искате да ви ги отрежа от китките надолу.
— Май ще е по-лесно да укротя тигър. Вие сте една от двете най-забележителни жени, които съм срещал — добави той примирително и пусна ръцете й.
— Коя е втората? — След като изрече въпроса, Макси вече предпочиташе да си бе отхапала езика.
Той се засмя.
— Моя стара приятелка. Мисля, че щеше да ви хареса.
— Съмнявам се. — Макси се обърна и хукна надолу по пътя. След около час щеше да се стъмни, но дотогава можеха да минат доста път. — Надявам се само, че вашето псевдоаристократично Аз ще се прежали да спи край някой плет, ако не открием някъде плевня.
— Има и по-неподходящи места за спане от един плет — отвърна той и тръгна в крак с нея. — Всяка затворническа килия например.
— В много затвори ли сте лежал? — Допускаше го, но й се искаше да се надява, че е лежал зад решетките за неплатени данъци, въпреки че положително му тежаха и по-сериозни прегрешения.
— Да, в няколко — призна той. — Най-приятният беше във Франция, където ми сервираха вкусна храна, добро вино и един херцог за компания.
— Звучи почти примамливо. А кой беше най-лошият?
Той се позамисли.
— Май беше затворът в Цариград. Не говоря турски и не познавах дори местните състезателни игри. Ситуация достойна за съжаление. Все пак тъкмо там се запознах с един безкрайно интересен китаец…
Междувременно бяха поели през изоставена мочурлива местност. С приятен тенор Робин разказваше невероятно неправдоподобна, но весела история за интриги и бягство. Нямаше съмнение, че е вагабонтин. Но докато й приказваше, Макси можеше да забрави временно мъката по баща си.
4
Малко преди слънцето да залезе, срещнаха семейство цигани. Калайджиите бяха поели на север. Робин им махна и извика нещо на език, който Макси никога не беше чувала.
— Говорите цигански? — попита тя смаяна.
— Езикът се казва ромски и зная само няколко думи. — Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка. — Искам да купя от тях някои неща, а когато човек ги заговори на техния език, не го оскубват чак толкова безбожно.
Покритата с чергило кола спря и коларят слезе от капрата. Робин беше проявил скромност по отношение на езиковите си познания и сега си бъбреше съвсем свободно. Двамата мъже си приказваха доста оживено. Въпреки русата си коса спътникът й правеше подчертано неанглийско впечатление.
Тумба деца изпълзяха от колата, последвани от хубавичка, пъстро облечена жена с бебе на хълбока. Тя се приближи към Макси и й каза нещо на ромски.
Макси поклати глава.
— Съжалявам, но не говоря вашия език.
— Не? — Жената наведе глава към рамото си. — Аз пък си помислих, че сте дидикоис, тъй де, половин циганка и че вие сте научили Джорджо на нашия език.
— Не, аз съм от Америка.
Жената отвори широко очи.
— Олеле! А срещали ли сте някой от ония кръвожадни индианци?
В Англия на Макси вече много пъти й бяха задавали подобни нелепи въпроси.
— Аз съм една от ония кръвожадни индианки, госпожо — отвърна тя сухо. — Точно както вие сте една крадлива циганка.
Жената присви изпърво гневно очи, но после високо се разсмя.
— Хората често имат глупави и съвсем неверни представи за онези, които са различни от тях, не е ли
