— Не непременно често, но редовно. — Той прокара ръка по лицето си. — Извинете, че ви събудих.
Макси тъкмо искаше да каже нещо, когато забеляза влагата по бузите му. Нищо чудно, че така старателно се преструва, че от нищо не му пука. Тя сложи ръка върху неговата, която лежеше до коляното й върху папратта.
— Няма нищо. Аз лесно се будя. — Пръстите му бяха студени и тя предположи, че причината не е нощният хлад. — По-добре вие да ме събудите, а не някой изгладнял вълк.
— По тези места се срещат много по-често овце, отколкото вълци — каза той и стисна бързо ръката й. — Освен това нито за секунда не се съмнявам, че сте способна да опазите нищожното ми Аз от всички опасности на тази пустинна местност.
— Както аз не се съмнявам, че можете да надприказвате до смърт всеки вълк — заяви тя, без да се замисля. — Лека нощ.
Макси се върна на леглото си, за да използва каквото беше останало от нощта. Но дълго не можа да заспи, въпреки че само след малко Робин вече дишаше спокойно и равномерно.
Ирокезите гледаха много сериозно на сънищата си, за тях те бяха желания на душата, които трябва да бъдат изпълнени. А майката на Макси наричаше кошмарите рани на душата, които трябва да бъдат лекувани.
Преди да заспи най-сетне пак, Макси се запита какво ли тревожи нощите на Робин.
Ако знаеше колко е трудно да откриеш следата на бегълка, Дездемона Рос щеше да натовари със задачата мъжа, когото брат й искаше да ангажира. Но след като се бе решила веднъж, за нищо на света нямаше да признае, че не се чувства на висотата на това предизвикателство.
Още повече че нещата изглеждаха привидно така, сякаш всичко е само въпрос на логика. Дездемона пресметна колко път може да е изминал енергичен скитник за времето, откакто Максима изчезна. После избра трите най-вероятни маршрута и уреди в кръчми и пощенски станции да внимават за такава бегълка. Разпитваше за юноша, защото предполагаше, че племенницата й има достатъчно ум в главата да не потегли в женски дрехи.
Разпитванията й водеха или до описанието на прекалено голям брой юноши, или на нито един — всеки случай не се натъкна на нищо полезно. След три дена напразни търсения Дездемона вече сериозно съжаляваше за създалите се обстоятелства. Само магарешкият й инат я възпря да се откаже.
Беше някъде в центъра на Йоркшир, когато в странноприемницата „Крал Ричард“ късметът изведнъж й се усмихна. Беше по обед и когато Дездемона влезе, местните жители си пиеха бирата. Тя се запъти решително към жената зад тезгяха.
— Моля да ме извините, госпожо. Но търся младия си племенник. Момчето е избягало от училище. Много е възможно да е минало оттук.
— Е, и? — отвърна кръчмарката, за да покаже, че това изобщо не я интересува.
Дездемона Рос вдигна ръка.
— Приблизително ей толкова е висок, с доста тъмна кожа. Предполагам, че носи шапка, за да си скрие лицето, облечен е така, че да не се хвърля в очи.
— Такова момче мина наскоро оттук. — Отговорът дойде не от кръчмарката, а от беззъба старица на една от масите. Старата се изправи с мъка на крака и се приближи към Дездемона. — Но бяха двамата с приятеля си.
— О? — възкликна Дездемона, за да я насърчи да говори. Още една жена се присъедини към тях — едра и с глинена лула в устата.
— Охо, ако е бил вашият племенник, няма защо да се тревожите. Беше с лорд Робърт Андървил. Може би познавате негово превъзходителство, те аристократите нали са все рода. Лорд Робърт сигурно е познал младежа и ви го е пратил обратно.
— Онова конте твърдеше, че не бил лорд Робърт — възрази старата.
— На очите си мога да вярвам, бабо. Беше лорд Робърт, пък кой каквото ще да разправя — настояваше пушачката. — Малко преди Коледа го срещнах в Йорк. Тази руса грива не може да е на друг.
Преди старицата да възрази още нещо, Дездемона попита:
— И какво стана?
— Момъкът и негово превъзходителство хапнаха малко — допринесе сега и кръчмарката, вече много по-заинтересувана от препирнята. — Бяха седнали ей тук, в ъгъла. Затова никой не разпозна лорд Робърт. След вечеря момчето излезе през задната врата.
— Ами да, искало е пак да избяга — каза пушачката. — Та затова мисля, че става дума за момчето, което търсите. Негово превъзходителство хукна подире му и накара племенника ви да тръгне с него.
Дездемона свъси чело.
— Искате да кажете, че го е принудил?
Другата жена кимна.
— Ами хвана момчето за китките и го изведе от селото. Сигурно някъде ги е чакала кола. Не мога да си представя един лорд да върви пеш.
Дездемона беше чувала, разбира се, за семейство Андървил, знаеше също, че домът му е някъде наблизо. Но никой от тях не можеше да е познавал Максима, която беше едва от няколко месеца в Англия. Беше повече от неправдоподобно и някой от тях да е разпознал в момичето бегълка от добро семейство.
— Разкажете ми малко повече за този лорд Робърт.
Възбуден женски хор заяви, че лорд Робърт е по-малкият брат на маркиз Уолвърхемптън, че е вършил през войната деликатни и опасни неща, изглежда като паднал ангел, но по отношение на жените е същински дявол. Ревността, с която селяните описваха подвизите му, подсказваше ясно колко се гордеят с черната овца сред тях.
Дори ако само половината истории бяха истински, резултатът беше повече от тревожен. Лорд и лейди Колингууд не й оставиха никакви съмнения относно хубостта на Максима, очевидно тъкмо такава, която привлича нежеланото внимание на донжуановците. По всяка вероятност този необуздан лорд Робърт е разбрал, че момичето е преоблечено и го е накарал с недвусмислени намерения да тръгне с него.
— Как да стигна до Уолвърхемптън? — попита намръщено Дездемона. След като й обясниха накъде да поеме, тя бръкна в чантичката си, извади една златна гвинея и я сложи на тезгяха. — Много благодаря за помощта ви, уважаеми госпожи. Този следобед ще си пиете бирата за моя сметка.
Дездемона измарширува навън към чакащата я карета, без да обръща внимание на благопожеланията за вечно здраве. Мислеше трескаво какво да предприеме спрямо аристократ, който иска да озлочести невинно младо момиче.
5
Маркиз Уолвърхемптън искаше да използва следобеда, за да се справи с кореспонденцията си. Секретарят му Чарлз току-що му беше прочел едно писмо и той тъкмо искаше да му продиктува отговора, преди да мине към следващото. Както правеше винаги и както си беше съвсем естествено.
Но установеният ред се оказа нарушен от гневната амазонка, която нахлу в библиотеката.
— Не ме интересува колко зает е маркизът — изсумтя тя, щом прекрачи прага. — Ще ме приеме и то незабавно.
Зад нея се появи слуга, зачервен като рак.
— Моля да ме извините, ваше превъзходителство. Лейди Рос настоя веднага да ви види. Става дума за лорд Робърт.
Гайлс вдигна очи. Робин беше изчезнал преди три дни. Наистина, беше го посъветвал да не се тревожи, ако изведнъж разбере, че го няма, но не му беше лесно да е съвсем спокоен.
Лейди Рос се втурна към него като боен кораб, разперил всички платна. Наметалото й се изду, чадърът й беше заканително насочен към него.
Гайлс се надигна учтиво, като се питаше отчаяно какво общо може да има тя с Робин.
— Аз съм Уолвърхемптън. Носите новини за брат ми?
— Значи и вие не знаете къде е — изръмжа лейди Рос.
