Със самодоволна усмивка, издаваща увереност в собствената елегантност, лейди Колингууд продължи:
— Да се измъкне от къщи посред нощ, за да се качи в пощенска кола, е тъкмо онова, което можеше да се очаква от нея. Както и да лъже. — Олтиа тайничко изстена. — Ех, честна дума, Дездемона, бъди щастлива, че я изтърва. Продължавам да се чудя как Максимус се осмели да я доведе тук, в Чанлей корт. Мястото й е в гората, при дивите й роднини.
— Вместо да живее при дивите си английски роднини, така ли? — осведоми се Дездемона с най-сладкия си глас. — Майка й може да е била индианка, но поне не е имала нищо общо с търговията на роби.
Лейди Колингууд цялата пламна. Трябваха й години, за да забрави как баща й е спечелил богатството си. Възпря се от възмутен отговор само защото съпругът й влезе в стаята.
На лицето на лорд Колингууд се изписа радостна изненада.
— Трябваше да ни пишеш, че ще дойдеш.
Въпреки че имаха разлика от цели двайсет години, брат и сестра бяха много привързани. Дездемона стана, прегърна брат си и усети как той се отдръпва. Знаеше, че тази демонстрация на привързаност е мъчителна за него, но знаеше също, че въпреки това ще го прегърне. Беше прастара семейна традиция.
— Трябвало е очевидно да пристигна цели три дена по-рано, Клийт.
Негово превъзходителство се усмихна измъчено. Не понасяше това умалително име, както Дездемона на свой ред неговото „Дизи“.
След като приключиха с формалностите, Дездемона изгледа мрачно брат си.
— Дойдох да разбера дали племенницата ми е добре, а трябваше да науча, че е избягала с нескопосаното обяснение, че искала да ме посети.
Той вдигна вежди, защото смисълът на посещението на сестра му вече му стана ясен.
— Но защо не си в Лондон и не чакаш там Максима?
— Защото не съм я канила — изсумтя Дездемона. — По всичко личи, че клетото дете се е чувствало толкова зле тук, та е избягала с надеждата, че аз ще се отнасям по-добре с нея. — Тя помълча малко и добави: — Учудвам се, че е имала пари за пощенската кола. Предполагах, че преди смъртта си Макс не е имал нито пени.
Двамата Колингууд се спогледаха.
— Права си, тя почти нямаше пари — побърза да обясни лейди Колингууд. Между веждите й се появи малка отвесна бръчка. — Наложи се да платя даже дрехите й за траура. Грижехме се много за нея, въпреки че тя прояви ужасна неблагодарност.
— Ако сте изисквали от нея благодарност, нищо чудно, че е предпочела да поеме по широкия свят. — Дездемона Рос се обърна отново към брат си. — Това момиче е съвсем чуждо в Англия. По пътя за Лондон на Максима може да й се случи какво ли не. Особено ако й се е наложило да върви пеш.
— Боже мили, надявам се подобно нещо просто да не й мине през ума! — Лорд Колингууд потрепери, на лицето му се изписа тревога. — Тази заран установих, че старата ми карта на пътищата е изчезнала. Предположих, че някой я е взел назаем.
— Очевидно тъкмо това се е случило. Понеже Макс и тя са скитали през по-голямата част от годината през дивите местности на Ню Инглънд, пътуването до Лондон трябва да й се е видяло в сравнение с това съвсем лесно. — Дездемона вече не правеше усилия да се владее. — Вие двамата трябва да се засрамите! Макс имаше пълно право да смята, че тук, в Дюрам, дъщеря му е на добро място. Но се оказа, че сте я прогонили.
Колингууд стана кърваво червен.
— Предполагах, че на Максима й е добре при нас. Имах намерение да я въведа заедно с моите момичета в лондонското общество, но никога не съм упражнявал в това отношение натиск върху нея. Струваше ми се неуместно да разговарям с нея за бъдещето й, преди да се е съвзела от загубата на баща си.
Дездемона беше вперила навъсен поглед в снаха си.
— Ти погрижи ли се тя да се чувства тук добре, Олтиа? Без малки язвителни забележчици за нейния произход? Погрижи ли се тя да има добър гардероб, представи ли й младежи от околността?
— Ако тази малка дивачка толкова ти е легнала на сърце, защо ти не се погрижи за нея? — прекъсна я лейди Колингууд с възмущението на човек, съзнаващ вината си. — През последните четири месеца щеше да си добре дошла по всяко време, но ти се задоволи да напишеш само няколко писма.
— Бяхме ангажирани с внасянето в парламента на предложение за закон за защита на калфите, затова не можех да напусна Лондон — възрази остро Дездемона. — Но ти си права, трябваше да се погрижа по- добре за нея.
— Сега няма смисъл от взаимни обвинения — намеси се Колингууд с надеждата да сложи край на кавгата. — Най-важното е да си върнем Максима цяла и невредима.
— А как ще го направиш, ако смея да попитам? — прекъсна го Дездемона.
Брат й се позамисли, а после въздъхна с облекчение.
— Зная кого да пратя по дирите й. Симънс е в момента в Нюкасъл. Ще кажа да го повикат и ще му обясня необходимото. С малко късмет Максима скоро ще се върне при нас.
— Можеш да извикаш този човек, щом толкова искаш. Но аз ще тръгна лично да я търся — заяви енергично Дездемона. — Някой от семейството трябва поне да се опита. Тя как изглежда?
Лорд Колингууд понечи да каже, че намерението на сестра му е абсурдно, че е по-добре подобни задачи да се поставят на хора със съответния опит, но само като погледна Дездемона в лицето, веднага се убеди, че е по-добре да я остави да прави каквото ще. В края на краищата сестра му е самоуверена и опитна вдовица, която има слуги на разположение. Какво толкова може да й се случи?
Беше вече късен следобед, но нежеланият спътник на Макси не проявяваше никакви признаци на отегчение или умора. Не възрази изобщо и срещу бързото темпо, което тя наложи. От време на време правеше по някоя забележка за пейзажа и разменяха три-четири изречения. От време на време той почваше — много музикално — да си свирка. Макси трябваше да признае, че в неговата компания времето минаваше много по-бързо.
Привечер стигнаха в малко село.
— Мога ли да ви поканя на вечеря? — попита той и посочи една кръчма с името „Крал Ричард“. — Всичко каквото си пожелаете, но не бива да струва повече от два шилинга.
Макси го изгледа студено.
— Вие можете да влезете, ако желаете, но аз имам намерение да продължа пътя си. Всичко добро, мистър Андресън.
— Андървил — поправи я той невъзмутимо. — Андресън щеше да е твърде обикновено, за да направи някому впечатление. Няма ли да се решите все пак да влезете? Имам всъщност достатъчно храна и за утре, но едно топло ядене ще ни позволи да изкараме по-леко студената нощ.
— Не говорете в множествено число, господин Андървил — прекъсна го Макси. — Ние сме просто два индивида, които следват от два часа случайно един и същ път.
— Все още не ме възприемате на сериозно, така ли? Впрочем хората рядко го правят, но това доказва, че сте в добра компания. Е, добре, ще минем със сухоежбина.
Макси вече почти беше отминала кръчмата, когато й хрумна нещо. Ако приеме поканата му за „топла вечеря“, сигурно ще намери възможност да се измъкне от него. С няколко минути предимство ще може да свие по някой страничен път и той никога няма да я открие.
— Имате право, топла вечеря наистина ще ми дойде добре, но настоявам сама да си я платя.
Сините му очи светнаха и Макси изпита неприятното чувство, че за него сякаш е прозрачна. Няма значение, трябва да го накара да повярва, че се е примирила с присъствието му.
Когато в задимената кръчма гостилничарката сложи пред нея вдигащото пара ястие, Макси заразглежда скептично чинията си. Кюфте и картофи, менюто не предлагаше друго.
— Това кюфте е от свински бут — обясни й Робин. — Вкусът му съвсем не е лош.
Макси отряза хапка и я задъвка замислено.
— Имате право. Не е чак толкова лошо, но не е и много добро.
— Вярно, но пък е топло и вкусът му е все пак по-добър, отколкото би могло да се предположи по
