Продължиха мълчаливо да вървят. Макси умело пренебрегваше присъствието му, а Робин мислеше напрегнато. Въпреки че я познаваше само от час, разбираше, че напразно се мъчи да я разубеди. Тази млада жена не би позволила да я отклонят толкова лесно от веднъж избраната насока.
Не беше изключено да стигне в Лондон без премеждия, но обратното беше много по-вероятно. Дори ако не беше така силно привлечен от нея, щеше много да се замисли дали да разреши на жена, при това толкова крехка, да направи подобно пътешествие.
Последиците бяха неизбежни.
Когато близо до Уолвърхемптън гората почти свърши, той отново взе думата.
— Няма друга възможност. Като на джентълмен не ми остава нищо друго, освен да ви придружа до Лондон.
— Какво? — изтръгна се от Макси. Тя спря като вкаменена и се втренчи в него. — Да не сте си изгубили ума?
— Ни най-малко. Вие сте млада жена и сам самичка в тази чужда страна. Би било много непочтено да ви оставя да продължите сама. — Той й подари будеща доверие усмивка. — Освен това в момента нямам нищо по-добро предвид.
Изразът на Макси се колебаеше между ужас и радост.
— А какво именно ви определя като честен джентълмен?
— Джентълменът няма нужда да работи. Аз също не се трудя, следователно съм джентълмен.
Макси се разсмя.
— Вие сте най-абсурдното същество, което съм срещала. Логиката ви не би убедила дори малко дете. Даже ако не работите, не можете да потеглите просто ей тъй на път.
— Напротив, мога. И не го правя за пръв път.
Макси изгледа спътника си. Беше малко над среден ръст и въпреки че беше с една глава по-висок от нея, тялото му не беше скроено за подвизи на сила.
— Изглеждате ми не само безобиден, но и подчертано слабичък — заяви Макси, когато тръгнаха пак. — Много е вероятно да се наложи по-скоро аз да ви пазя, а не вие мен. Прекарала съм през живота си много време по пътищата и умея да се браня. Не ми трябва и не желая никакъв спътник, колкото и сериозни да са намеренията ви.
Когато той се засмя, добави язвително:
— Предполагам, че представлявате за мен много по-голяма опасност от някой нахакан скитник.
Сянка на обида се появи на изразителното му лице.
— Милейди няма доверие в мен.
— Не зная защо би трябвало да имам. — Макси му хвърли кос поглед. — Да не би да сте актьор? Правите впечатление, сякаш непрекъснато играете някаква роля.
— Изиграл съм вече много роли — съгласи се той. — Но никога на сцена.
Тя трябваше да се досети. В театъра той би постигнал огромен успех, та ако ще и само заради жените, готови да дадат и последното си пени, за да могат да го погледат.
— Вършили ли сте някога нещо полезно? Или сте само лилия в полето?
— Но моля ви, работата ме привлича — възрази той. — Мога с часове да седя и да я наблюдавам.
Макси се постара да остане сериозна.
— Както разбирам, от вас човек не може да изтръгне нито една разумна приказка. — Тя реши да смени тактиката. — Бих могла да взема и друго решение, ако имате достатъчно пари, за да платите пътя ни до Лондон с пощенска кола, аз самата не мога за съжаление да си позволя да храня двама души. Не би ми останало достатъчно за мен.
От тези думи на Робин му спря дъхът.
— В момента не разполагам със средства, а банкерът ми е за съжаление чак в Лондон. Но затова пък мога да превърна, като същински магьосник, ако се наложи, въздуха в пари.
Преди Макси да успее да отскочи, той посегна под шапката й. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по ухото й. Докосването беше леко като перце, но тя усети нервен бодеж по кожата си. Със затаен дъх го видя да й показва един шилинг.
— Не беше зле — призна тя, — но само с ловки пръсти не можеш да превърнеш оловото в злато.
— Ловки пръсти ли? — той изглеждаше притеснен. — Става дума за магия, а не за обикновени трикове. Дайте ми ръката си.
Макси спря заинтригувана. Той сложи шилинга в дясната й ръка и я затвори. Докосването на ръката му беше топло и силно.
— Свийте и двете си ръце в юмрук, за да прехвърля шилинга от едната ви ръка в другата.
Макси сви покорно ръце в юмрук. Той размаха ръце във въздуха, измърмори нещо неясно под нос.
— Така, шилингът вече се е преместил.
— Трябва да се упражнявате, лорд Робин, защото шилингът си е все още в ръката ми. — За доказателство Макси разтвори юмрук и се вцепени. Върху дланта й лежеше не само монетата, която той й даде, а цели две. — Как го направихте?
— Чиста магия. — Той силно се разсмя. — Вярно, че е само ловкост на пръстите, но доста ме бива. Често ми е помагало да си спечеля храна и покрив за през нощта, ако джобовете ми са празни.
Този чужденец беше несъмнено скитащ циркаджия, но наистина много интересен. Макси му върна двете монети.
— Беше много забавно, лорд Робърт, но защо не се върнете към онова местенце в гората, където бяхте заспал, и защо не ме оставите на мира?
— Пътищата са на всички. — Той прибра монетите. — И тъй като реших да пътувам за Лондон, не можете да ме възпрете да го сторя.
Макси отвори уста, но пак я затвори, без дума да каже. Срещу неговата констатация нямаше какво да възрази.
Ако този нежелан спътник не я нападне, което за момента не изглеждаше вероятно, той имаше не по- малко право от нея да използва пътищата.
Тя си спомни за кучетата, които бяха следвали понякога баща й и нея. Като някое куче и „лорд Робърт“ щеше да изгуби рано или късно интерес и да я остави на мира. Способността към постоянство беше при очарователни нехранимайковци още по-малко изявена, отколкото при помиярите по пътищата. Сега й трябваше единствено търпение.
3
Холът на Чанлей корт беше претъпкан с изящни произведения на изкуството, но Дездемона Рос не губеше време да ги съзерцава.
— Какво искаш да кажеш? Максима е тръгнала за Лондон, за да ме посети, така ли? — попита тя и вдигна плътните си тъмнокестеняви вежди. — Но аз не съм в Лондон. Аз съм тук, в Дюрам. С чиста съвест, ако ми е позволено да добавя.
Лейди Колингууд отправи на зълва си леден поглед.
— Ами прочети сама писмото й. — Тя извади от бюрото си сгънат лист. — Неблагодарното същество изчезна преди три денонощия посред нощ.
Дездемона Рос прочете писмото, свъсила чело.
— Тя казва тук, че съм я била поканила за по-продължително гостуване, но това просто не е вярно. Дойдох тук, на север, с намерението да я отведа в Лондон, ако се разбираме добре. Но никога не съм го споделяла в писмена форма.
— Максима е твърде непредвидимо създание, нито е цивилизована, нито добре възпитана. — Лейди Колингууд вдигна рамене и обгърна с поглед дрехите на зълва си. Дездемона притежаваше истински талант да се облича зле, който стигаше до гениалност. Изглежда, противоречеше на принципите й на стара мома да се облича привлекателно.
От друга страна, за Дездемона беше разумно да се увива в безформени дълги наметала и да носи големи шапки. Яркочервената й коса правеше впечатление на отвратителна грива и заслужаваше да бъде отстранена безмилостно от лицето й и вързана на здрав възел на тила. А пък фигурата й…
