едновременно и трите момичета. С нейната външност за Максима сигурно няма да е трудно да си намери подходящ съпруг.
При представата за сезон в Лондон, Макси неволно се сви, но следващите думи на леля й я уязвиха още по-дълбоко.
— Просто не виждам как ще ме принудиш да й помогна да дебютира заедно с нашите дъщери — изстена лейди Колингууд. — Просто е невъзможно!
— И все пак аз го очаквам от теб. И няма нищо невъзможно трите братовчедки да бъдат представени заедно.
— Но ние не можем да я задържим още цяла година при нас — заяви рязко съпругата му. — Маркъс скоро ще се върне от пътуването си из Европа и ти много добре знаеш колко лесно е да му се повлияе. Или искаш да рискуваш твоят син да се заплесне по племенницата ти? Готов ли си да приемеш тази малка дивачка като своя снаха?
След дълго мълчание съпругът й каза колебливо:
— Ех, тя не е непременно партията, за която си мечтая за него.
Лейди Колингууд отвърна нещо, което Макси вече не можа да разбере.
Но и така беше чула предостатъчно. Усети, че мъчително й се повдига, прибра се безшумно в стаята си, хвърли се отчаяна на леглото и се опита да придаде някакъв смисъл на чутото.
То будеше преди всичко подозрението, че баща й не е починал от естествена смърт. Но как е умрял? При злополука или от ръката на пладнешки разбойник? Да, но и в двата случая не би имало причина това да се крие. Възможно ли беше Макс да е умрял в леглото на някоя проститутка? От една страна, невъзможно, но от друга, не беше и чак толкова ужасен скандал, та да бъдат оправдани драстичните мерки това да се прикрие.
Единственото приемливо обяснение, което можеше да си даде, беше, че баща й е бил убит. Но защо някой ще иска да убива очарователния и напълно беззащитен Макс? Обичайните мотиви за убийство са грабеж или страст. Максимус Колинс нямаше пукнато пени, тъй че обирът отпадаше като мотив. Луда ревност й се струваше още по-невероятна. Баща й никога не се беше проявявал като кой знае какъв донжуан, пък и толкова отдавна беше напуснал Англия, че обектите на някогашните му увлечения едва ли бяха още на този свят.
Лейди Колингууд беше споменала и някакво наследство. Бащата на Максимус го беше лишил от наследство, но може би далечен роднина му е завещал нещо и са го убили, за да му попречат да предяви правата си. Ако е така, значи ли това, че като негова наследничка сега и тя, Макси, е в опасност?
При тази мисъл Макси поклати недоверчиво глава. Такива неща се случват само в романите, но не и в действителния живот.
Дали пък Макс не се е добрал по нечестен начин до някакви пари и затова са го убили? Вечерта преди да замине за Лондон, той твърдо беше заявил, че на финансовите им затруднения скоро ще им се види краят. Любимата му дъщеря скоро щяла да стане същинска лейди, да получи чудесния живот и достойния съпруг, които заслужава. Но той и друг път беше заявявал същото, а Макси го приемаше със смях и с уверението, че е много доволна от сегашния си живот.
Беше трудно да си представи човек, че Макс се е сдобил по законен път с голяма сума пари. За съжаление по-вероятно беше да си е послужил с нелегитимни методи. Тя много обичаше баща си, но беше наясно и със слабостите му. Дали пък не е разполагал с изобличаваща информация за някой стар съученик и не е заплашил, че ще я разкрие. На човек, притиснат по този начин, може да му се е видяло по-просто да убие изнудвача, вместо да му плаща. Рискът не би бил твърде голям, защото никой нямаше да съжалява за изчезването на един беден нехранимайко.
Освен неговата дъщеря, разбира се.
Но кого ли е могъл да изнудва баща й? Своя брат? Но семейни тайни се разкриват най-лесно.
Макси сви така силно юмруци, че ноктите й се забиха в дланите. Не можеше да изключи възможността при известни обстоятелства лорд Колинс да е убил брат си. Онзи твърде съмнителен мъж от Лондон дали не е бил наемен убиец?
Трябваше да се махне още днес, още щом семейството заспи. Но нямаше да се прибере тихо и мирно в Бостън, във всеки случай не преди да открие в Лондон истината за смъртта на баща си.
2
Братята закусваха мълчаливо, само от време на време прошумоляваше вестник. Тъй като новините бяха не само скучни, но и стари няколко дена, маркиз Уолвърхемптън предпочете да наблюдава брат си над страниците на „Таймс“.
В детството петгодишната разлика помежду им издигаше преграда между тях. Гайлс беше винаги по- големият брат. Сега се надяваше, че през зимните месеци ще станат истински приятели.
Надеждите му се оказаха напразни. Наистина, по време на първата си вечер в Уолвърхемптън Робин разказа нещичко, но после отново се затвори в себе си. Беше съвършен гост — готов по всяко време и за разговор, и за мълчание, при случай не отказваше и посещение на учтивост при някой съсед. Но зад фасадата на остроумен и драговолен събеседник криеше истинските си чувства и мисли.
Всичко това нямаше да е кой знае колко тревожно, ако Гайлс не знаеше, че подобно държане противоречи напълно на природата на неговия брат. Жизнерадостта, толкова присъща на предишния Робин, беше изчезнала. Гайлс сварваше твърде често брат си втренчен в нищото. Маркизът се питаше дали причината не е в сегашната херцогиня на Кандовър или имаше други, които не беше толкова лесно да се отгатнат. Той сложи със замислена въздишка „Таймс“ на масата.
— Имаш ли вече планове за днес?
Робин трепна.
— Може би ще е добре да се поразходя през горите на запад. В тази част на имението още не съм бил.
— Трудно ми е да повярвам, че водиш толкова спокоен живот — каза Гайлс с пълното съзнание, че гласът му звучи прекалено сърдечно. — Понякога се боя, че можеш чисто и просто да изчезнеш.
Брат му се засмя.
— Ако се случи, не се тревожи. Би означавало само, че съм открил нещо интересно. Група цигани например, с които е трябвало на всяка цена на потегля на път.
Гайлс щеше да е очарован, ако брат му намери нещо толкова интересно, та да го подтикне към непредвидими постъпки. Той стана.
— Имам разговор с кмета, който сигурно ще ми отнеме целия ден. Тъй че ще се видим на вечеря. Искам да кажа, ако не срещнеш цигански катун.
След като Гайлс излезе, Робин се запъти към кухнята, за да си приготви нещо за из път. Готвачката му зави четири пъти повече от онова, което би могъл да изяде. Беше твърдо решила да се погрижи той да понапълнее. Съжаляваше само, че апетитът му не съответстваше на нейните намерения.
Робин излезе от къщата и се запъти на запад. През гъстите гори не можеше да се язди, но сега и той предпочиташе да се поразтъпче.
Беше се надявал, че спокойствието и интимността на Уолвърхемптън ще излекуват мъката му. Поне донякъде това наистина стана. Вече беше по-як физически и по-рядко сънуваше кошмари. Нямаше място, където да предпочиташе да бъде. Но дори само това сочеше несъмнено, че нещо наистина не е наред. Доскоро Робин най-често се колебаеше само на коя именно активна дейност да се отдаде най-напред.
Сега изпитваше нещо като дълбока меланхолия, по-скоро душевно, отколкото физическо изтощение. С изключение на кратко пребиваване в Ракстън, последните шест месеца беше прекарал времето си в сън, езда, разходки и четене.
Най-енергичните му занимания бяха да противостои на съблазните на млади дами от околността. Двамата братя Андървил бяха желани гости на всички зимни обществени забави. Въпреки че Гайлс притежаваше титлата и по-голямата част от имота, хората смятаха, че той няма да се прежени, тъй че дамите насочваха погледите си най-вече към лорд Робърт. Той имаше приятна външност и тайнствено минало, беше достатъчно богат, пък и шансовете да наследи някой ден титлата не бяха за пренебрегване.
