свали шапката.
Той я гледа известно време втренчено, с напрегнато лице. Такава реакция не беше за нея нещо ново и тя протегна ръка, та да може в случай на нужда да грабне бързо ножа си.
За щастие мъжът се въздържа от каквито и да било неуместни или вулгарни забележки.
— Да ви предложа ли парченце студено пиле? — попита той, след като мъчително преглътна.
Макси се отпусна.
— Да, с удоволствие.
И той посегна към една кълка.
— Всъщност защо се разхождате без разрешение из горите на маркиз Уолвърхемптън?
— Тъкмо тичах по една пътека, когато чух, че зад мен идва каруца. Реших, че ще е по-добре да се скрия, а после един славей ми отвлече вниманието. А какво ще кажете вие за ваше оправдание? Бракониерство?
Той я изгледа притеснено.
— Приличам ли ви на бракониер?
— Не. Поне не на много опитен. — Тя си беше изяла парчето пиле и сега си облизваше грациозно пръстите. — Но пък, от друга страна, не изглеждате и като маркиз Уолвърхемптън.
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че все пак съм маркиз?
— Не. — Макси обгърна с пренебрежителен поглед дрехите му, които сигурно бяха виждали и по-добри времена.
— Млада дама с великолепна способност да наблюдава — каза той възхитено. — Аз съм толкова маркиз Уолвърхемптън, колкото вие сте англичанка.
— Какво ви наведе на такава мисъл?
— Разбирам от акценти. Вашият е този на английските благородници, но не съвсем. — Той присви замислено очи.
— Допускам, че сте американка, най-вероятно от Ню Ингланд.
Наистина си го биваше.
— Предположение, което лесно може да се направи — заяви тя уж разсеяно.
— Значи продължавате да твърдите, че името ви е Джек?
Макси присви очи.
— Задавате наистина прекалено много въпроси.
— Въпросите са най-добрият начин за задоволяване на любопитството — заяви той с необорима логика. — От опит зная, че в повечето случаи вършат работа.
— На това едва ли може да се възрази. — Макси се поколеба за миг, но не намери причина да не му го каже. — Най-често ме наричат Макси, но истинското ми име е Максима.
— На мен ми правите по-скоро впечатление на Минима — отвърна той бързо, като имаше предвид нежните й пропорции.
Тя се разсмя.
— Ех, и вие не можете да бъдете наречен Херкулес.
— Вярно, но аз не се казвам Херкулес и не заблуждавам по този начин хората.
— Баща ми се казваше Максимус и са ме кръстили на него. Вярвали са, изглежда, че ще порасна достатъчно, за да съответствам на името си. — Макси преглътна последния залък от хлебчето. — Но щом името ви не е Херкулес, тогава как се казвате?
— Това няма значение. — Той отпи глътка бира и явно преценяваше какво да каже. Беше очевидно скитащ нехранимайко с толкова много имена, че сам не си спомняше с кое именно е бил кръстен.
— Напоследък се наричам лорд Робърт Андървил — изрече той най-сетне.
— Наистина ли сте благородник? — попита смаяно Макси, а после смръщи чело. — Искате да ме впечатлите, нали? Татко ми обясни веднъж всичко за титлите. Истински благородник не използва титлата „лорд“ заедно с малкото си име. „Лорд Робърт“ ще да е измислената титла, с която взимате акъла на хората.
— Аз пък си въобразих, че мога да измамя човек от колониите. — В очите му проблеснаха весели искрици. — Напълно сте права. Аз съм най-обикновен човек. Приятелите ме наричат Робин.
Все едно беше как се казва този мъж, но имаше толкова изразително лице! Може би беше по-скоро актьор, отколкото шмекер. Можеше естествено да е и двете. По време на пътуванията си Макси и баща й бяха срещали немалко симпатични нехранимайковци, а този самозван лорд Робърт принадлежеше по всяка вероятност към тяхната гилдия. Всъщност и Макс можеше да бъде причислен към тази категория. Навярно затова дъщеря му имаше слабост към очарователни авантюристи.
Робърт я наблюдаваше замислено. Въпреки че се беше постарала според възможностите си за дрехите, дланите му бяха опипали добре скритите извивки.
— Някъде наблизо ли живеете? — попита той.
— Не. Тръгнала съм за Лондон. — Макси посегна решително към вързопчето и шапката си. — Много ви благодаря, че споделихте с мен трапезата си.
— Лондон ли? — изплъзна му се. — Боже милостиви, наистина ли мислите сериозно да изминете целия този път сама, и то пеш?
— Но това са само триста километра. Най-много след две седмици ще съм там. Желая ви приятен ден. — И Макси нахлупи шапката така, че да засенчва лицето й.
Робин потисна импулсивното желание да й каже, че е престъпление да крие прекрасното си лице. Когато тя се строполи върху него, беше я взел за смела палавница, навлякла дрехите на брат си. Но когато свали абсурдната си шапка, за миг му секна дъхът и не можеше дума да продума.
Максима — Макси — притежаваше екзотичната хубост, която човек можеше да срещне при сливането на две раси. Чертите на лицето й бяха почти като на англичанка, но не и тъмният й тен, лъскавата черна коса и крехкият строеж на тялото.
Имаше лице, което не се забравя.
Но не беше само красотата й. Към нея го привлече най-много подчертаната откритост, вътрешната сила, която излъчваха всяка нейна дума, всяко нейно движение. Краткото пребиваване с нея беше отприщило в него същинска лавина дълго потискани емоции, които сега се бореха почти болезнено в душата му.
Само едно му беше пределно ясно: не бива да допусне това необикновено същество да изчезне отново от живота му.
Робин събра останалото ядене, нарами вързопчето и извика след Макси.
— Разстоянието до Лондон не е непреодолимо — съгласи се той, — но за пътуваща сама млада жена пътищата не са достатъчно безопасни.
— Досега не съм имала затруднения — отвърна тя. — Досега само вие разбрахте, че съм жена и втори път няма да съм толкова непредпазлива, че да се изтърся върху някого.
— Младо момче може да е не по-малко застрашено. — Робин наведе поглед към Макси и едва сега установи колко е миниатюрна — може би само мъничко по-висока от метър и половина. Но при съвършените й пропорции човек го забелязваше едва когато застанеше до нея. — Някои от пътуващите господа биха могли дори да предпочетат едно младо момче.
Кафявите очи го мереха изкосо. Добре възпитан младеж нямаше да проумее забележката, но Макси го разбра. Може пък да не беше чак толкова наивна.
— Тук, на север, пътищата са що-годе безопасни, но колкото повече ще се приближавате към Лондон, толкова по-рисковани ще стават — продължи Робърт, когато стигнаха пътеката и поеха на юг.
— Умея да се браня — възрази тя наперено.
— С ножа, който носите?
Въпросът му спечели неприязнен поглед.
— Стоварихте се доста яко върху мен, а нож се усеща доста по-различно от човешко тяло — обясни той.
— Да, имам нож. И зная как да го използвам — отвърна тя с нескрита заплаха в гласа.
— Това не би ви помогнало много, ако ви нападнат няколко пладнешки разбойници наведнъж.
— Нямам намерение да се забърквам в сбивания — заяви тя остро.
— Случва се човек да няма избор — забеляза той сухо.
