така?
— Така е — съгласи се Макси. Но в съшия миг почти съжали за казаното. Робин можеше да я е чул, а тя не беше готова да разкрие произхода си на толкова загадъчен мъж.
За щастие той беше погълнат от пазарлъка и не я беше чул. Макси го наблюдаваше възхитена: на способността му да се пазари можеше да завиди всеки джамбазин.
Когато преговорите стигнаха критическата си точка, той измъкна шилинг иззад ухото на едно от децата и накара момиченцето да се залее от чудесен смях. Бащата вдигна примирено ръце и приключи преговорите, приемайки условията на Робин. За царската сума от два шилинга той му даде един бръснач, няколко очукани тенджери и чинии и малко одеяло. Освен това Робин замени чудесната си кесия срещу раница, достатъчно голяма, за да поеме новите му придобивки.
Когато се отдалечиха достатъчно от колата и вече не можеха да ги чуят, Макси го попита:
— Къде научихте ромски?
Той сви рамене.
— Случвало ми се е да скитам с роми. А те, приемат ли веднъж някого, са най-гостоприемните хора на света.
Преди Макси да успее да зададе още въпроси, той добави:
— Циганинът каза, че на около километър и половина от тук има добро място за пренощуване.
Макси хвърли поглед към изоставеното мочурище.
— Надявам се да е бил прав. През последния час не зърнахме нито една къща или плевня.
Малко по-късно Робин й посочи малка каменна пирамида вдясно от пътя.
— Това е цигански знак. Към мястото за пренощуване трябва да минем оттук.
След десет минути се озоваха в малко дере, което не се виждаше от пътя. Ниски дървета предоставяха защита от вятъра, едно поточе предлагаше водата си, имаше и оградено с камъни огнище. Сама Макси никога нямаше да открие това място.
Стъмни се, въздухът изстина и те побързаха да съберат съчки за огъня. Макси го запали с кремъка си, пъхна в основата кръстосани клони, окачи тенджерка на сложен напречно клон. Когато водата завря, Робин се появи, понесъл наръч зелени клонки.
— Папрат — заяви той и пусна товара си. — От нея става доста удобно легло.
— Допускам, че имате предвид две удобни легла — забеляза тя хладно и заля малко чай с вдигащата пара вода.
— Естествено. — Гласът на Робин звучеше сериозно, но очите му святкаха и издаваха, че недоверието й го забавлява. Той изчезва още три пъти и всеки път се връщаше с папрат, която разстилаше от двете страни на огъня.
Макси му подаде канче чай и приклекна с нейното на едно от папратовите легла.
— Някой да ви е казвал, че сте доста луд? Предполагам, че снощи сте спал много по-удобно от днес.
— Така е, но няма никакво значение — заяви Робин. — Отдавна не съм водил по-приятен разговор.
Повече от луд. Но безобиден. Те си изпиха мълчаливо чая. Делово-непринуденото държане на Робин правеше странното им партньорство напълно безпроблемно. Сега, след като Макси се примири с присъствието му, вече се чувстваше близо до него дори учудващо добре. Беше направо невероятно, че се бяха запознали едва преди няколко часа.
След като изпи китайския чай, Макси сложи пак вода на огъня и приготви чаша от своя специален билков чай.
— Сега пък какво правите? — Миризмата накара Робин да извърне нос.
— Това е женски чай — обясни тя.
— А какво го предназначава именно за жени?
— Предпазва от забременяване — отговори тя, подтикната от желание да го слиса. — Когато тръгвах на път, знаех, че не мога да се надявам стопроцентово, че ще избегна нападения. Но така мога да се предпазя поне от най-лошите последици.
Лицето му беше достойно за студия върху смайването. След продължително мълчание каза:
— Вие сте наистина една забележително хладнокръвна млада жена.
Макси отпи глътка от горещата горчива напитка.
— За съжаление никога не съм имала възможност да си затварям очите пред неприятна действителност.
— Упражнявали ли са някога насилие над вас? — попита той много тихо.
— Не.
Той се беше втренчил в канчето си.
— Това е добре. Бил съм свидетел на последиците. Това е нещо, което не пожелавам на никоя жена. — Гласът му звучеше толкова мрачно, колкото беше и лицето му.
Макси се размърда от неудобство на мястото си. Искаше да го смае, а не да събуди лоши спомени. Но пък се почувства успокоена от думите му: каквото и да се случеше, нямаше основание да се бои, че той може да я нападне.
За да разведри атмосферата, тя извади от джоба на якето устната си хармоника и засвири. Робин се отпусна и се изпъна на тревата с ръце под тила.
Докато свиреше плавната мелодия на една фронтова балада, Макси наблюдаваше спътника си. Езикът и поведението му го определяха като човек от привилегированото съсловие. Какво го е прокудило в света на обикновените смъртни, които трябва да воюват за съществуването си? Престъпленията на нейния баща бяха обичайните грехове на младостта: хазарт и жени, но у Робин имаше нещо, което я караше да се съмнява, че падението му е свързано с обикновените страсти.
Буйните пламъци позлатяваха русата му коса, а профилът му беше толкова непристъпен, колкото и безукорен. Може пък да не е бил прокуден заради пороци, може би произхождаше от семейство, изоставено от щастието. Или беше незаконороден, израснал с известни привилегии, но после напъден в широкия свят, за да се оправя сам. Впрочем сигурно нямаше да научи никога истината за него.
Мелодиите, които свиреше, бяха ту традиционни балади, ту творби на прочути европейски композитори. Най-сетне, когато буйните пламъци се превърнаха в по-спокойна жарава, тя засвири музика на ирокезите. Първите звуци, които бе чула през живота си, бяха приспивните песни на нейната майка. По-късно научи и много от мелодиите, придружаващи церемониите или труда на мохиканите.
Макси реши, че Робин е заспал, но когато смени мелодиите и ритмите, той обърна глава към нея. Тя продължи още известно време да свири, после прибра хармониката и измъкна от раницата наметалото си.
— Лека нощ. — Гласът на Робин беше само малко по-силен от този на вятъра сред тревите. — Много благодаря за концерта.
— Няма защо. — Когато Макси се уви в наметалото и се настани удобно върху папратта, призна си, че близо до него ще спи по-спокойно.
Странен шум стресна Макси в съня й и тя рязко се надигна. Ръката й посегна към ножа. Отначало помисли, че стенещите звуци са на някое животно. Но когато те се повториха, разбра, че идват от другото легло.
Може би Робин има проблеми с дишането? Тя стана, заобиколи огнището и коленичи до него. На светлината на звездите лицето му беше много бледо, той дишаше на прекъслечни тласъци и се мяташе върху леглото от папрат.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Робин?
Под пръстите й мускулите му се отпуснаха. Стоновете секнаха, той отвори очи.
— Кошмар ли имах? — попита дрезгаво.
— Мисля, че да. Можете ли да си го спомните?
— Не съвсем точно. Може да е било каквото ще. — Той си пое с хриптене въздух. — Последиците от гузна съвест.
— Често ли имате кошмари?
