Макси се спусна от леглото и изтича боса до вратата. Потрепери в тънката си нощница от студа. Беше почнало отново да вали и свежият хлад, който нахлуваше през прозореца, й напомни за Ню Ингланд. Тя отвори съвсем тихичко вратата, ослуша се с надеждата, че въпреки почукването на дъжда по первазите, ще чуе и успокояващото дишане на Робин.
Чу го, но звуците бяха всичко друго, само не успокояващи. Дишаше пресекливо и мъчително — както през онази първа нощ, която прекараха върху папратта край мочурището.
Леглото изскърца. Той заговори с измъчен глас нещо на чужд език. Макси бързо се приближи. Изглежда, говореше на немски. Тя не знаеше добре този езика, но й се стори, че различава думите „кръв“ и „убийство“.
— Не! Не! — изкрещя той изведнъж толкова високо, че би я стреснал в съня й дори през затворена врата. После взе да размахва диво ръце.
Силно разтревожена, тя се покатери на широкото легло и сложи ръка на рамото му, за да го събуди от кошмара.
Нейното докосване го накара да подскочи и да размаха ръце с невероятна бързина. Преди тя да успее да произнесе името му, той вече я беше хванал за раменете и я беше повалил върху дюшека. Гърдите му бяха голи и мокри от пот. Дишаше пресекливо, докато лягаше върху нея и я стискаше толкова силно за гърлото, че тя вече едва дишаше.
Макси си даде сметка за ужасяващата сила на напрегнатото му тяло. Ако се съпротивлява, той може да я пребие. Затова запази спокойствие, пое си мъчително въздух и изсъска рязко:
— Събуди се, Робин! Бълнуваш!
Един ужасен миг натискът върху гърлото й продължи да се засилва. После думите й проникнаха в кошмара му.
— Макси? — прошепна дрезгаво той.
— Да, Робин, аз съм, — простена тя с усилие.
Той се дръпна от нея и се отпусна по гръб. В тъмното кожата му беше призрачно бледа.
— Боже, прости ми! — рече пресекливо. — Кажи, добре ли си?
Макси си пое дълбоко и благодарно дъх.
— Няма нищо. — Тя седна, запали свещта, после се обърна отново към Робин.
За неин ужас той трепереше така силно, че леглото се люлееше. Тя бързо го прегърна с две ръце, а той се вкопчи така силно в нея, че тя се уплаши да не й счупи ребрата. Побърза да привлече главата му към гърдите си.
— Да нямаш треска? — попита тя, предполагайки, че Робин може да е хванал по време на някое от пътуванията си малария.
— Не. Беше просто кошмар.
Тя го погали по главата, като да беше дете.
— Не го казвай с такова пренебрежение. Ирокезите са убедени, че сънищата и кошмарите идват от душата. Какво те тревожи толкова, че не можеш да спиш спокойно?
След дълго мълчание, когато тя реши, че той изобщо няма да й отговори, той изрече едва чуто:
— Все същото: насилие, предателство, убийство на мъже, които при други обстоятелства можеха да станат мои приятели.
От безнадеждността в гласа му й полазиха тръпки по гърба. Макси си спомни за разговора на Робин с фермера, който ги спипа в плевнята си.
— Значи наистина си бил в армията?
— Никога не съм бил войник — възрази той с горчивина. — Поне това е сигурно.
— Но тогава какъв си бил?
— Шпионин. — Той избърса с трепереща ръка потта от челото си. — Цели дванайсет години, от двайсетия си рожден ден. Аз лъгах, крадох, от време на време си играех на атентатор. За това ме биваше особено много, ама много.
Макси изпита шока на изненадата, който човек усеща всеки път, когато някакъв факт му става известен съвсем неочаквано, но толкова убедително, че не може да има съмнение.
— Това обяснява много неща. А аз те мислех за най-обикновен дребен крадец и мошеник.
— Което щеше да е много по-добре. Щях да съм причинил много по-малко нещастия. — Разкривени лица възникнаха пред вътрешния му поглед, образите на малцината, които бе познавал, и смътните легиони на онези, които бяха умрели, защото той предаваше информация. Той се разтрепери още по-силно и се запита дали е възможно човек да се строши на хиляди късчета.
Преди образите да успеят да го обсебят, Макси заговори пак и тихият й глас го изнесе от морето на неговите терзания.
— Крадецът присвоява за собствена полза. Не мога да си представя, че си станал шпионин просто от алчност.
— Шпионажът наистина не е занаят за човек, който иска да забогатее. Залових се за него, защото смятах победата над Наполеон за справедлива кауза, а шпионажът беше възможност да бъда полезен. Но с течение на времето осъзнавах все повече колко много кръв има по ръцете ми…
Тя наведе глава встрани и един от копринените й кичури коса докосна бузата му. Той пое горчиво- сладкия дъх на лавандула.
— Разкажи ми как почна това. Сигурно не шпионираш още от Оксфорд.
— По-точно казано от Кеймбридж. — Той изпита едва ли не леко задоволство от точността, с която тя го бе преценила. — След втората учебна година на континента се стигна за пръв път от десет години до примирие. Реших да замина за Франция. Но много скоро си дадох сметка, че е само въпрос на време и войната ще пламне отново. Съвсем случайно се натъкнах на информация, която можеше да е от интерес за британското правителство. Осведомих един далечен братовчед, който заемаше някакъв пост в министерството на външните работи. Люсиен пристигна тутакси при мен в Париж. Бе много впечатлен от онова, което бях научил и ми предложи да остана във Франция, докато трае примирието. Освен вроденото ми хладнокръвие, фактът, че майка ми беше шотландка, ми осигури достъп в шотландската общност, която се беше установила в Париж след якобинското въстание от 1745 година. А тъй като тези хора презираха Наполеон, станаха ми чудесни съмишленици.
Робин винаги се беше възхищавал от своя малко по-голям братовчед и беше страшно доволен, че можа да спечели уважението му. В това отношение доскоро не беше особено разглезен. Изглеждаше примамливо лесно да убеди сам себе си, че върши нещо стойностно и храбро.
— Отначало ми беше като на игра. Бях млад, безразсъден, не проумявах, че… продавам душата си късче по късче. — В него отново се надигна дива паника. — Когато най-сетне разбрах какво върша, от мен вече не беше останало нищо.
— Великолепна метафора, — каза тя меко — но за съжаление неточна. Може би си забравил как можеш да си върнеш душата, но не можеш нито да я изгубиш, нито да я продадеш или подариш.
Той се усмихна горчиво.
— Много ли си сигурна?
— Напълно сигурна. — Тя стисна ръката му и паническият му ужас се уталожи. — Ако нямаше душа, нямаше да изпитваш чувството за вина, което те терзае сега. Доколкото зная, същинските нехранимайковци спят нощем повече от спокойно.
— Ако се съди по това, би трябвало да съм светец.
— Ти ми разказа веднъж, че твоята приятелка Маги е била и твоя партньорка в престъпленията. И тя ли шпионираше?
— Да. Нейният баща бе убит от французите. Аз й помогнах да избяга. За нея беше невъзможно да се върне в Англия, тъй че станахме съучастници. Аз прекарвах много време в пътувания по континента, но се чувствах у дома си там, където беше Маги. Често в Париж.
— Другари и любовници — измърмори Макси. — Тя е била опората ти. Когато те е напуснала, е настъпила катастрофата.
Той кимна.
— Докато бяхме заедно, можех да заповядвам на демоните си. Но ти откъде знаеш?
— Женска интуиция — отвърна сухо Макси. — Предполагам, че ролята на слуга си играл, за да събираш
