— Да, мен успяха да ме прекършат.
В далечината изкънтя гръмотевица, дъждът забарабани по-силно в стъклата. С чувството, че пристъпва със завързани очи през мочурище и една погрешна стъпка може да я погуби, тя попита все пак:
— Смъртта на този майор най-лошото ли е, в което се обвиняваш?
Той пак се разтрепери.
— Отговори ми, Робин — настояваше Макси с тих, но решителен глас. — Мъките ти само ще се засилят, ако не кажеш всичко.
— Не! — Той се обърна в прегръдката й, опита да се дръпне. Но Макси не му позволи.
— Кажи ми — повтори тя.
— Беше в Прусия — изрече той с мъка. — Притежавах преписа на едно споразумение със сериозни последици за Великобритания.
Макси си помисли за онова, което знаеше за войната.
— Тилзитският мир, сключен тайно от Франция и Русия с надеждата да накарат Великобритания да падне на колене.
Той вдигна глава и я погледна.
— За американка ти се ориентираш великолепно в европейската политика.
— Баща ми се интересуваше от тези неща, тъй че следяхме заедно новините — обясни тя. — Значи наистина си успял да се добереш до съдържанието на тайните клаузи в мирния договор, така ли?
— Да, само няколко часа след като той бе подписан. — Той се усмихна горчиво. — Но в сравнение с възможността да се върна в Англия усилията да се добера до информацията бяха същинска играчка. Французите много скоро разгадаха ходовете ми и ме подгониха. Наложи се да избягам в Копенхаген, затова яздих дни наред в западна посока и използвах какви ли не трикове, за да ги заблудя. Най-сетне реших, че съм им избягал. Конят ми можеше всеки миг да падне от умора, също и аз. Познавах по тези места едно семейство заможни селяни. Те мразеха французите и в миналото вече ми бяха помагали.
Робин си пое дълбоко дъх и продължи:
— Посрещнаха ме като изгубен син. Разказах им, че са ме преследвали, но вече съм сигурен, че съм успял да избягам. Следователно няма никаква опасност. — На шията му една вена започна силно да пулсира. — Пагубна заблуда.
— Французите те намериха?
Той кимна.
— На другата заран господин Вернер ме събуди, защото разбрал, че френски войници претърсват околността. Исках веднага да се махна и тръгнах към конюшнята, но конят ми го нямаше. Тогава ми мина през ума, че още не бях видял най-малкия им син, Вили. Беше на шестнайсет, висок почти колкото мен и като мен рус. За него бях явно нещо като герой. Конят ми го нямаше и ме загложди ужасно подозрение. Изтичах през гората към шосето, за да предотвратя най-лошото. — Робин затвори очи. — Стигнах твърде късно.
Макси изпитваше неговата болка, но трябваше да го принуди да разказва.
— Какво се бе случило?
— Предполагам, че Вили е решил да ги отвлече от фермата. Станах свидетел на това, как той насочи съзнателно към себе си вниманието на група френски кавалеристи. Яздеше моя кон, носеше яке с цвят като моето, а русата му коса се виждаше отдалеч. Щом го зърнаха, французите започнаха преследването. Конят ми беше много добър и момчето щеше може би да им избяга, ако внезапно от противоположната посока не се появиха още кавалеристи. Когато разбра, че е в капан, Вили се насочи към гората, но нямаше достатъчно голямо предимство. Те не му оставиха и възможност да се предаде, а почнаха веднага да стрелят. Беше улучен от поне дузина куршуми.
Треперещ от ужас, Робин зарови глава в рамото на Макси. Тя не зададе други въпроси и почна да го гали като му шепнеше в ухото на майчиния си език всичко, което не можеше да изрази на английски.
След известно време Робин си пое дъх, разтреперан и неуверен.
— Родителите на Вили никога не ме укориха нито с дума. Навярно това беше за мен най-трудно поносимото. Ако не бях потърсил убежище във фермата, Вили нямаше да загине.
— Това може да знае само Бог, Робин. Кой знае, може дните на Вили да са били преброени, могъл е да се спъне на стълбата и да си строши врата дори ако ти не се беше появил. Би могъл и да стане по-късно войник и да загине в битка с французите. Съвсем естествено е да изпитваш болка и разкаяние, но има ли някакъв смисъл от горчивите упреци, които си отправяш? — Тя го погали по челото с огромното желание да поуспокои душевната му болка.
— Винаги съм се опитвал да избирам правилното решение — каза той неутешим. — Но толкова често не знаех кое е правилното.
Макси въздъхна.
— Мисля, че повечето от нас се опитват да правят възможно най-доброто. Само това е в силите ни.
— Най-доброто, което избирах, не беше достатъчно добро.
Неговата нестихваща болка доказваше, че и Макси не е достатъчно добра. Тя си спомни собственото си минало.
— След смъртта на майка ми участвах в траурно тържество на нейното племе. Това много ми помогна.
С надеждата, че ще си спомни достатъчно добре церемонията, за да помогне и на Робин, тя сложи ръце на ушите му и цитира:
— Ако човекът тъжи, той не може да чува. Разбери това и отстрани пречките, за да можеш отново да чуваш.
После тя сложи ръце на очите му.
— В мъката си ти изгуби слънцето и се озова сред мрак. Сега аз ти връщам слънцето.
Когато отдръпна ръце, видя, че той замислено я наблюдава. Тя скръсти ръце на гърдите му и продължи:
— Ти си позволил на душата си да се отдаде на безмерната си скръб, но трябва да надмогнеш тази скръб, иначе и ти ще загинеш, ще умреш. — Тя усещаше как гърдите му се надигат и отпускат под ръцете й.
— В мъката постелята ти е станала корава и нощем не можеш да спиш. Позволи ми да се преборя с твърдостта на постелята ти. — Тя прокара ръце по раменете му, а после и надолу по ръцете му. — Вили е намерил покоя, Робин. Защо не успяваш да го сториш и ти?
Той затвори очи и я привлече силно към себе си. Сърцето му биеше толкова учестено, сякаш искаше да разкъса гърдите, но малко по малко си възвърна нормалния ритъм. Макси го прегръщаше силно и усещаше как нещо сякаш става в него. Още не беше оздравяването, но поне едно начало.
Той я погали по косата и остави ръката си на тила й.
— Как си станала толкова мъдра, Канавиоста?
— По обичайния начин — отговори тя. — Като се учех от грешките си. — Тя сложи глава на рамото му и се усети толкова изтощена, че с мъка не можа да заспи.
— Не зная как и защо, но си мъдра. — Ръката се плъзна нежно по гърба й и се успокои на бедрото й. — Прекалено мъдра, за да допуснеш възможността да се омъжиш за мен.
Констатацията му подейства на умората й като ледено студена вода. Вече напълно будна, тя повтори в себе си думите му, за да се увери, че добре е чула. После седна и го изгледа.
Робин лежеше неподвижно върху възглавниците и я гледаше. Светлината на свещите трептеше върху лицето му, но беше твърде слаба, за да види тя израза му.
— Това предложение ли беше, или изблик на странния ти хумор? — попита тя, разкъсвана между шока, радостта и необуздано плътско желание.
Той вдигна с въздишка очи към тавана.
— По всяка вероятност не мога да се реша да ти направя предложението по всички правила. Ако се оженим, всички предимства ще са на моя страна. Ти ще направиш глупост, ако ме приемеш, а си твърде интелигентна, за да не го признаеш.
Макси не знаеше дали да се смее, да плаче или да се разгневи. Емоциите от тази нощ бяха я накарали
