Изразът на лицето му стана леко саркастичен.
— Нашибаха ме за нещо, което изобщо не бях извършил. Но тъй като за истинското си престъпление можех да бъда обесен, реших, че е по-добре да не се съпротивлявам.
— А ръката ти?
Той я вдигна така, че лекото изкривяване ясно да проличи.
— Един много енергичен джентълмен настояваше да напиша писмо, което би застрашило мой приятел. Отказах. След като онова момче ми изпотроши сума кокали, обърнах му внимание, че като левак и без туй едва ли ще свърша нещо с дясната си ръка.
От студенокръвната жестокост на мъчението Макси я побиха тръпки.
— Било е сигурно ужасно болезнено.
Той издаде някакъв звук, означаващ съгласие.
— Трябваше да минат няколко дни, преди да стане възможно да ми наместят кокалите, затова не зараснаха добре. Но мога да се чувствам щастлив, че не стана инфекция и все още мога да си използвам ръката.
— Водил си досега прекалено бурен живот. — Макси се наведе и притисна нежно устни към белега от куршум. Неравната кожа беше почти грапава.
Пъпката на гърдата му беше само на няколко сантиметра. Устните й я докоснаха с любопитство. Под милувката й малкото кръгче набъбна предизвикателно и стана съвсем кораво. Нищо чудно, че Робин целуваше гърдите й с такова удоволствие.
Когато Макси прехвърли вниманието си към втората пъпка, Робин си пое шумно дъх.
— Внимавай, Максима, последиците могат да те изненадат.
Тя го изгледа толкова невинно с големите си очи.
— Как да ме изненадат? — Ръката й се плъзна по тялото му и обгърна топлия, вече почти еректирал пенис. Той се втвърди мигновено и щръкна напред.
Робин впи ръце в чаршафите.
— Вчерашните болки не ти ли развалиха отначало удоволствието от страстта?
Палецът на Макси се плъзна леко по меката като кадифе главичка на пениса.
— Не съм сигурна дали наистина съм разбрала за какво всъщност става дума. Повечко упражнения няма да навредят.
Робин се засмя дрезгаво.
— Печелиш, вещице.
Той се обърна отново с мълниеносна бързина, както изминалата нощ, когато тя искаше да го събуди от неговия кошмар. Преди да се опомни, тя вече лежеше под него, но този път той беше съвсем буден. Очите му блестяха дяволито, устните и ръцете му я караха да потръпва от страстна възбуда.
Вече много по-късно Робин я галеше леко по гърба, а нежността му й създаваше чувство на сигурност, както преди това неговата страст. Когато и двамата вече се бяха върнали към действителността, той каза:
— Няма да допускаме от сега нататък пътуването ни да зависи от случайности. Днес тръгваме за Лондон.
Макси вдигна глава и го погледна.
— Но как? Нямаме пари за пощенската кола.
Той й се усмихна лъчезарно, а това винаги будеше съмнения в нея.
— Ще ти обясня по-късно. А сега трябва да станем, за да успеем да изчезнем, преди слугите да ни спипат.
Струва им цял час да заличат всички следи на пребиваването си. Закусиха набързо, взеха си раниците и напуснаха къщата.
Пътят им водеше покрай конюшните, но вместо да ги отминат, Робин зави и влезе през една странична врата. Макси го последва притеснена в тъмната конюшня, в която сънени коне цвилеха в боксовете си.
Много внимателно, за да не би конярчетата да спят наблизо и да могат да ги чуят, тя все пак не можа да не изсъска ужасена:
— Какво търсим тук?
— Избираме си възможност за транспорт. — Робин прекоси спокойно целия коридор, като преценяваше конете от двете му страни. Повечето бяха работни добичета, но имаше и няколко ездитни коня.
Когато той изведе един скопен жребец от бокса му, Макси му прегради решително пътя.
— По дяволите, Робин! Не желая да имам нищо общо с конекрадство. Или имаш намерение след няколко километра да го натириш, както направи с коня на Симънс?
Той я заобиколи, върза коня за един стълб, после изтича обратно да вземе още един.
— Не, този път не. Животните ще ни трябват до края на пътуването.
— Робин!
— Не бой се! Написал съм обяснителна бележка. Той извади от джоба си едно сгънато листче и го забоде на стърчащ от гредата пирон.
Без да прочете бележката, Макси изтича подир Робин в помещението за оседлаване.
— Твърдиш, че не си крадец или мошеник — каза тя остро. — Но не си вече и шпионин. Войната свърши. За какъв, по дяволите, се мислиш?
— Няма да имаме никакви неприятности. — Той свали едно седло от куката му на стената. — Познавам собствениците на това имение.
Макси го гледаше, свила юмруци. Цялото й доверие, всяко чувство на близост се бяха изпарили.
— Защо трябва да вярвам на думите ти, Робин?
— Дълбоко съжалявам, че се чувстваш в правото си да ми зададеш този въпрос. — Кожата на скулите му беше изопната и бяла като вар.
Макси си пое дълбоко дъх, за да се овладее, преди да изрече думи, които после да не може да върне.
— Убедена съм, че изминалата нощ бяхме честни един към друг — каза тя най-сетне съвсем тихо. — Но днес е вече друг ден и има още много неща, които не зная за теб.
— Ще ти отговоря на всеки въпрос — каза той сериозно. — Но… но бих предпочел да го отложа.
На Макси й идеше да заридае от разочарование. Беше наистина твърде възможно той да познава хората от имението, но можеше също тъй да си представи, че е готов да извърши при необходимост и малка кражба. Ако човек е убивал, отвличал и мамил, открадването на два коня може да му изглежда нещо твърде невинно.
Робин опря седлото на хълбока си и я погали със свободната ръка леко по бузата.
— Още ли не можеш да ми имаш малко доверие, Канавиоста?
Когато й говореше така, не й оставаше друг избор.
— С когото тръгнеш, такъв ставаш — въздъхна тя примирено. — Но не бива да отлагаш прекалено дълго обясненията си.
— Разбирам. Но това пътуване беше за мен нещо съвсем особено. Открих не само теб, но в известен смисъл и самия себе си. Още не съм напълно в състояние да се справя с този факт.
Макси му подари лека, крива, но искрена усмивка.
— Гордееш ли се с това, че можеш да ме превръщаш буквално в някакво трепкащо желе, или това е неизбежно, защото въздействаш по същия начин на всички жени?
— Надценяваш чара ми. — Той се наведе през седлото и бързо я целуна. — Радвам се все пак, че му се поддаваш. Това поддържа поне донякъде силовото равновесие между нас.
Докато той тичаше към конете, тя извика след него:
— Това пък сега какво значи? Та ти можеше още от първия миг да ме въртиш на малкото си пръстче.
Той оседла първия кон и се върна при нея.
— Но пък ти си сигурна, че съм готов да пълзя по ръце и колене върху жарава, стига ти да ме помолиш.
— Не би ли пожелал поне веднъж да разбереш дали бих имала достатъчно основания за подобно
