— Обещавам, ще бъда внимателна. — Тя сви устни. — По-добре от всички знам на какво е способен Оливър.
— Ако откриете нещо подозрително, съобщете го първо на мене — каза Маги. — Имам достатъчно опит и ще мога най-добре да разбера това, което сте открили.
Синтия отново кимна и стана.
— Не бих могла да ви се отблагодаря, както подобава, графиньо. Разговорът с вас много ми помогна.
Маги също стана.
— Може би трябва да ме наричате Магда, щом ще бъдем съзаклятнички. Или може би Маги.
— Благодаря, Маги. И моля те, наричай ме Синтия.
Тя се наведе и прегърна сърдечно по-възрастната жена.
След като отново предупреди Синтия да бъде много внимателна, Маги изпрати гостенката си. После седна отново, за да размисли над всичко, което беше чула.
Освен че не харесваше Оливър Нортууд, инстинктът й подсказваше, че той е способен на предателство. Не изключваше и възможността да е невинен или пък да се е провинил само в незначителна корупция. Както и да е, като се вземеше предвид нестабилната обстановка в Париж, информацията беше неизказано важна. Един слаб човек лесно можеше да се поддаде на изкушението.
Следващият въпрос беше дали да каже на Рафи. Тя смръщи вежди. Макар че Рафи и Нортууд не бяха близки приятели, те се познаваха отдавна и на млади години се бяха движили в едни и същи среди. Рафи трудно щеше да повярва, че някой от онази група енергични, почтени англичани е предател. Много по-лесно беше да подозираш чужденец, отколкото познат човек.
Маги реши, че няма да каже на Рафи за подозренията си, освен ако Синтия не открие някое конкретно доказателство. Заради всички тях тя се надяваше това да стане, и то скоро.
Тази вечер Рафи отиде в „Салона за чужденци“, най-близкото подобие на благороднически клуб в Париж. Там се срещаха сериозни играчи, сред редовните посетители бяха много от най-влиятелните мъже в Париж. Макар че бе ходил там няколко пъти с надеждата да научи нещо полезно, досега не бе постигнал никакъв успех. Но въпреки това усещаше, че е по-добре да прави нещо, отколкото да бездейства.
Застанал на входа на главната игрална зала, той търсеше в тълпата познати лица. „Салонът“ беше по- голям и доста по-пищен от скромното кафене „Мазарен“, но признаците на игралната треска и тук бяха същите.
Собственикът, маркиз Дьо Ливри, пристъпи към него. Маркизът забележително приличаше на принц- регента и по пълнотата, и по достойнството на маниерите си. Той каза с любезна усмивка:
— Какво удоволствие да ви видя тук тази вечер, ваша светлост. Какво ще желаете?
— Изчаквам да видя коя маса ще ме призове — каза Рафи. Маркизът кимна, беше свикнал с играчи, които търсят магическите признаци за благосклонността на съдбата. След като пожела на Рафи приятни забавления, Ливри го остави и отиде да посрещне група австрийци.
Рафи взе чаша превъзходно бургундско от минаващия сервитьор и се смеси с тълпата. Когато видя Робърт Андерсън да седи на масата за фаро, изпита чувството за неизбежност. Русокосият мъж имаше таланта да се появява там, където никой не го очаква. Твърде вероятно беше Андерсън също да е замесен в тъмната дейност по събирането на сведения.
Но ако е така, за кого работи той? Логичният отговор беше, че си държи ушите отворени в полза на британската делегация. Рафи обаче си имаше своите съмнения.
Закрит зад коринтската колона, той отпиваше от виното си и разглеждаше по-младия мъж. Отново усети това измъчващо чувство, че го познава отнякъде другаде, но не можа да се сети. Опитите му бяха прекъснати от един сърдечен поздрав.
— Добър вечер, Кандовър. Радвам се да те видя отново.
Рафи се обърна без никакво въодушевление и видя пред себе си Оливър Нортууд. Учуди се, че среща стария си познат на такова място, където играта е толкова сериозна, защото и хора с много по-голямо богатство от Оливър Нортууд се бяха разорявали в „Салона за чужденци“.
Докато двамата мъже си разменяха незначителни любезности, Рафи наблюдаваше как Андерсън избутва половината чипове от масата пред себе си, защото бе загубил един залог, също толкова невъзмутим в поражението, колкото и в победата. Мъжът изглеждаше толкова рус и имаше толкова ангелски вид, че сякаш беше момченце от църковен хор.
Какво е видяла Маги в него, това красиво лице ли? Или си е въобразила, че е влюбена в него?
Рафи се стресна от яростния пристъп на ревност, който се надигна у него. Беше неприсъщо за него и не му харесваше. Винаги бе склонен да се разделя по приятелски с жените, които бяха предпочели друг пред него… но не и когато ставаше дума за Марго. Дори след тринадесет години той не можеше да си спомни без горчивина, че Нортууд е бил интимен с нея, и гневът, който почувства при спомена за това, как Андерсън се промъкваше през задната врата на Маги, нанесе тежък удар по собственото му мнение за себе си като за цивилизован човек.
Мъчейки се да овладее първичните си реакции, Рафи си напомни, че Андерсън е само един от мъжете в живота на Маги. Нямаше причина да ревнува единствено защото това копеле е само един от нейните любовници, които Рафи познаваше.
Размишлението, странно защо, не успя да го успокои.
Като реши, че може да се възползва от възможността да научи нещо повече за своя съперник, Рафи каза:
— Твоят колега Андерсън ми напомня на някого, но не мога да се сетя на кого. Какво знаеш за него?
— Почти нищо. — Нортууд допи чашата си с вино. — Просто се появи през юли в Париж и Касълрий го взе в делегацията. Сигурно има препоръчителни писма, но не знам от кого. Казва, че не е близък на нито едни Андерсъновци, които познавам. — Той повика сервитьора и смени празната чаша с пълна. — Често идва тук.
— Наистина ли? Значи от които и Андерсъновци да произхожда, явно са доста заможни.
Нортууд сви вежди и заприлича на човек, който е стигнал до някакво решение.
— Може би не би трябвало да го казвам, Кандовър, но около тоя Андерсън има нещо дяволски потайно. Изскочи отникъде, винаги си вре носа в неща, които не го засягат, а после изчезва като улична котка. И има повече пари, отколкото е нормално.
— Интересно. — Рафи се помъчи да потисне вълнението си. — Говорил ли си с Касълрий за подозренията си?
След като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не може да го чуе, Нортууд каза тихо:
— Да, говорих с Касълрий. Затова съм тук, външният министър ме помоли да наглеждам Андерсън. Неформално, нали разбираш.
И като видя въпросителния поглед на Рафи, добави:
— Да видя дали не говори с някой подозрителен тип. Не трябваше да ти го казвам, но знам, че мога да ти вярвам, и искам да те предупредя. Знаеш какво е положението тук, в Париж. Не можеш да не бъдеш предпазлив.
Нортууд сякаш се колебаеше дали да продължи, но след миг поде с почти нечут глас:
— От британската делегация изтича поверителна информация. Не искам да хвърлям вината върху невинен човек… но наблюдаваме Андерсън много отблизо.
Рафи никога не беше виждал Нортууд толкова сериозен и се запита дали пък не е подценил стария си училищен приятел. Може би очебийната му любезност към всички беше просто маскировка. Той се вгледа в него, опитвайки се да бъде обективен.
Макар че Рафи дълбоко не харесваше вулгарните маниери на Нортууд, нямаше причини да не му вярва. Дали ревността не оставяше отпечатъка си върху преценките на Рафи? Твърде възможно.
Същата ревност го бе накарала много лесно да повярва най-лошото за Андерсън. Рафи си напомни, че е дошъл в Париж, за да помогне на родината си, не да плете лични интриги. Но ако русият мъж предаваше Англия, щеше да бъде неизразимо удоволствие да го види хванат и наказан.
