направят.
— Никога нямаше да стигнем тук навреме, ако не беше дук Кандовър — каза Робин. — Ако не беше той, денят щеше да свърши с катастрофа.
Рафи помисли дали да представи другарите си на Уелингтън, но не знаеше какви имена ще предпочетат и дали изобщо е необходимо да ги представя. Уелингтън разреши проблема, като подаде ръка на Робин.
— Вие трябва да сте лорд Робърт Андревил. Чувал съм за вас, сър.
Робин изглеждаше смаян, но не и колкото Марго, която хвърли невярващ поглед към партньора си. Уелингтън се обърна към нея.
— А вие сигурно сте графиня Янош.
Марго се усмихна.
— Така ме наричат.
Уелингтън се поклони после отбеляза:
— Лорд Стратмор беше прав.
— За какво, ваша светлост?
— Каза, че сте най-красивата шпионка в Европа — отвърна дукът, а в сините му очи проблесна леко огънче.
Марго Аштън, която посрещаше смъртта и бедствията без страх, се изчерви и заприлича на истинска роза. После Уелингтън заговори съвършено сериозно.
— Не можем да подценим важността на онова, което направихте. Освен Касълрий, Ришельо и самия мене там бяха всички външни министри на съюзниците и освен това — той понижи глас — самият крал Луи и брат му граф Д’Артоа.
Всички ахнаха. Ако експлозията беше убила краля, наследника му и всички главни министри, Франция щеше да бъде хвърлена в нов хаос. Тогава Варен би могъл да изплува като победител от битката, в която цяла Европа щеше да бъде губещата страна. Уелингтън продължи:
— Никой от нашите гости не знае, че е имало нещо нередно, и може би това е най-доброто положение. Не бихме искали някой да се чувства несигурен в британското посолство, нали така?
— По пътя насам говорихме с няколко войници и хора от персонала — каза Рафи.
— Лично аз ще поговоря с тях — отвърна Железният дук. — Когато им обясня, те ще разберат колко важно е да си държат езика зад зъбите.
Рафи не се съмняваше в това.
Уелингтън погледна към тримата.
— Касълрий ще иска да се види с вас, но това може да стане и утре. Починете си… изглеждате ужасно изморени.
Той се накани да си тръгне, но спря, защото му хрумна нещо друго.
— Трябва да се върна на конференцията, но има още нещо. Външният министър се безпокои, че един от помощниците му, Оливър Нортууд, може би е замесен в тази афера. Вярно ли е това?
Рафи се поколеба и погледна към другарите си. Лицето на Робин беше безстрастно, но пепелявите очи на Марго се мъчеха да му предадат някакво послание. Подбирайки внимателно думите си, той заговори:
— Нортууд явно е подозирал, че нещо не е наред, и дойде в Шантьой, за да проучи нещата. Навременната му намеса съществено допринесе за разкриването на заговора, неговата ръка порази граф Дьо Варен, човека, който вдъхновяваше конспираторите. За нещастие Нортууд умря от раните, които му нанесе графът.
Острият поглед на Уелингтън се впи в неговия.
— Това ли е историята?
— Това е — каза твърдо Рафи. Уелингтън кимна, после се отдалечи.
— Да си почина, е най-добрата идея, която ми е идвала от много месеци насам — каза уморено Робин. — Един месец сън ще ми дойде добре като начало.
— Ти, мошенико, няма да се върнеш в онази отвратителна малка дупка, която наричаш дом — изрече укорително Марго. — Вземам те при мене, за да бъдеш гледан, както се полага.
Робин й метна крива усмивка.
— Подчинявам се на вашата върховна воля.
С внезапна, пробождаща болка Рафи почувства как връзката между тях тримата потрепва и се разпада. Той отново беше останал отвън.
С несигурно изражение на лицето Марго запита Рафи дали не иска да дойде у нея заедно с тях. Той отклони предложението, каза, че има да праща съобщение до Шантьой, да пише доклад до Люсиен и хиляди други неща.
Както си беше обещал, не беше казал нито една дума, не беше направил нито един жест, който да наведе Робин на мисълта, че той и Марго са били нещо повече от приятели. Веднъж вече бе разбил живота й; не искаше да го стори за втори път.
Марго го погледна за миг и в очите й той прочете някакво неопределимо чувство. Със сигурност не беше болка. После тя се обърна и си тръгна, прегърнала Робин.
Да ги гледа как се отдалечават двамата заедно, беше най-тежкото, което някога Рафи бе правил.
Една карета на посолството отвеждаше Рафи към хотел „Мир“. Докато колелата й трополяха по улиците, той почувства някаква странна отпадналост, която обгръщаше всичко с изключение на сърцето му; сякаш някой го режеше на парченца с тъп нож.
Но макар да бе открил повторно Марго само за да я загуби отново, сега му оставаше нещо извънредно ценно — щом научи истината за миналото, той отново си възвърна вярата в любовта. Изпитваше дълбока благодарност поне заради това.
Когато стигна в хотела, той мина незабелязан през фоайето с единственото желание да се добере до усамотението на апартамента си. Дори не забеляза високия рус мъж, който говореше с портиера, докато не чу един дълбок познат глас:
— Рафи, какво, по дяволите, става тук?
Рафи фокусира погледа си и видя пред себе си Люсиен в пътни дрехи.
— Какво правиш в Париж? — запита той глупаво.
— Докладите ти така ме разтревожиха, че помолих Сент Обен да се заеме с моята работа, а аз лично дойдох тук. — Приятелят му вдигна вежди, забелязвайки раздърпания вид на Рафи. — Ако си „паднал ангел“, сигурно силно си тупнал на земята и си отскочил няколко пъти.
Рафи затвори очи за миг; толкова хубаво беше да видиш приятел. Подкани с жест Люсиен да го последва в апартамента му и каза кратко:
— Заговорът е разкрит, лошите са унищожени, докато добрите, включително и твоите агенти Маги и Андревил, оцеляха. Иначе…
Когато влязоха в гостната стая, Рафи си пое дълбоко дъх.
— Не ме карай да ти обяснявам преди утре сутрин. Ще ми направиш ли компания, за да се напия порядъчно?
Люсиен вдигна рамене, поглеждайки към Рафи, после положи за миг ръка върху рамото му.
— Къде държиш брендито?
Веднага щом се върна у дома, Маги настани Робин в леглото и повика лекар, за да се погрижи както трябва за ранената му ръка.
Преди да седне да почива тя самата, трябваше да разкаже на Синтия за смъртта на Нортууд. След като й предаде официалната версия, плод на мълчаливото споразумение, Маги й изложи и истинските факти. Нортууд можеше да бъде герой за останалия свят, но Синтия го познаваше най-добре и заслужаваше да знае истината.
След като Маги свърши разказа си, Синтия наведе глава и пръстите й неспокойно се заиграха с ресните на шала й.
— Не исках да стане така. Не исках вече никога да го видя, но и не съм искала той да умре. — Тя вдигна очи към Маги. — Може да ти изглежда невероятно, като знаеш как се отнасяше към мене.
— Мисля, че разбирам — каза тихо Маги. — Много години той е бил част от живота ти. Сигурно имаш и
