добри спомени.
Синтия затвори очи за момент и по лицето й пробягна сянка на тъга.
— Има някои спомени… може би само шепа, но имахме и наистина хубави моменти. Независимо от всичко, което е направил не както трябва, Оливър наистина не беше лош човек, нали?
Маги си спомни за преднамерено лошата постъпка на Нортууд, която беше причинила толкова зло на нея и на Рафи. Това завинаги бе променило живота й и подбудите му бяха възможно най-долните.
Зло ли беше това? Поради действията на Нортууд тя беше изгубила Рафи и спечелила Робин, затова не искаше да съди дали животът й е бил по-добър или по-лош заради пътя, по който Нортууд я беше принудил да поеме.
— Благодарение на неговата намеса се стигна до благополучен край. Може би в края на краищата се е опитвал да поправи онова, което е сторил.
— Може би — усмихна се тъжно Синтия. — Великодушно беше от твоя страна и от страна на приятелите ти да не кажете цялата истина за него. Това ще направи нещата по-добри за семейството му, особено за баща му.
— Ако бяхме очернили репутацията му, нямаше да постигнем нищо добро, а това, че я спасихме, не вреди никому.
Маги прегърна съчувствено Синтия и се отдалечи.
Когато остана сама в стаята си, тя уморено се отпусна на леглото, без да съблича разкъсаната си рокля. Помисли за Рафи и затвори очи, за да възпре паренето на сълзите. Начинът, по който я бе прегърнал тогава, когато мислеше, че Варен я е застрелял, показваше, че още се интересува от нея.
Но това не беше любов. Краткото време, когато се бяха обичали, бе мъртво като цветята, които бяха цъфтели в онази отдавна отминала пролет. Това, че тези чувства не бяха наистина умрели в нея, беше просто нещастно стечение на обстоятелствата.
Бъдещето се простираше пред нея болезнено самотно. Може би щеше да попита Робин дали иска да се ожени за нея; макар че на двадесет години в действителност не беше искал да се жени, сега идеята може би щеше да му се стори по-привлекателна. Ако го попита, тя знаеше, че той ще се съгласи от същото чувство за отговорност, което го бе накарало да й предложи женитба, когато тя беше на деветнадесет години.
Но макар че това беше само мимолетна мисъл, тя знаеше, че не може да го помоли за това. Робин заслужаваше жена, която да го обича от сърце и душа. След всичко, което беше направил за Маги, тя не можеше да го лиши от възможността да намери именно такава любов.
Тя изхлипа, сви се на кълбо и зарови лице във възглавниците. В бъдеще нямаше да допусне да плаче за някаква несправедливост. Вече веднъж се беше научила да живее без Рафи Уитбърн, и отново щеше да го направи.
Но за този един час щеше да остави сълзите да текат свободно. Беше си спечелила правото да прояви толкова много самосъжаление.
26.
Елен Сорел седеше в гостната си, отпивайки от късното сутрешно кафе, и прелистваше кореспонденцията си. Лъчите на ранното есенно слънце осветяваха приветливата стая и правеха разтърсващите драматични събития от отминалия ден да приличат на някакъв трескав кошмар. Русе и фон Ференбах бяха разпръснали малката армия на Варен само с цената на няколко незначителни наранявания, нанесени на техните хора. Имението, което можеше да стане център на една нова империя, сега беше празно с изключение на пруските стражи. Мирният договор беше подписан, и тя беше изиграла своята роля в това.
Казваше си, че потиснатото й настроение е само неизбежната умора, която идва в края на всяко голямо начинание. Време беше да помисли за бъдещето. След няколко седмици щеше да бъде безопасно да доведе дъщерите си отново в Париж. Мисълта за това хвърли светлина в сърцето й. Но Елен остана загледана в утайката на кафето, питайки се защо не се чувства щастлива.
Тогава влезе камериерката и й съобщи, че госпожата има посетител. Пруски благородник, много висок.
Панически разтревожена от вида на косата си и поради факта, че не е облякла най-хубавата си сутрешна рокля, Елен прокара език по пресъхналите си устни и каза на прислужницата да покани госта. Полковникът вчера я беше оставил пред дома й с почтителен поклон, но не беше казал, че ще я посети. Без съмнение е дошъл само за да се осведоми дали не е пострадала от буйната езда.
Карл Фон Ференбах изглеждаше много висок и много красив, русата му коса блестеше в утринната светлина. Беше и извънредно сериозен, когато се поклони над ръката, протегната му от Елен.
След един миг неловко мълчание полковникът каза бавно:
— Помислих над това, което казахте онзи ден, когато ме посетихте.
Пулсът на Елен се ускори.
— Да?
Светлосините му очи леко потъмняха от усилието, да изрази чувствата си, и той продължи:
— Казахте, че някой трябва да спре омразата и че искате от мене да ви гледам, без да си спомням, че вие сте французойка, а аз прусак.
Елен остана безмълвна, в очакване, а изражението на лицето й беше толкова топло и подканващо, колкото изобщо можеше да бъде.
След още една дълга пауза полковникът каза, запъвайки се:
— Опитвах се да се издигна над чувства, но не успявах. Болката не си отиваше. Но ако сърцето може да изпитва болка, със сигурност е способно и на по-щастливи чувства.
В тона му се долавяше въпрос и Елен подсказа тихо:
— Чувства като любов?
— Точно така. — Откритият му поглед се кръстоса с нейния. — Ако сте склонна да простите студенината ми, може би… може би ще можем да опитаме.
Елен му отправи блестяща усмивка.
— Искам това повече от всичко на света.
Напрежението слезе от лицето му. Подмладен като че ли с много години, той каза:
— Ще имате ли време да дойдете сега с мене на разходка в Лоншан? Каретата ми е отвън.
Елен премига изненадана, полковникът със сигурност не си губеше времето! Пък и защо да го губи? Вече достатъчно много време беше пропиляно. Тя се изправи и каза:
— За мене ще бъде голямо удоволствие да ви придружа.
— Има едно нещо… ако позволите?
Той пристъпи напред и притегли Елен към себе си, оставяйки и възможност да се отдръпне, ако поиска.
Тя остана на място, почти потръпвайки от надежда и страх.
Устните му бяха топли и мъжествени, в никакъв случай такива, каквито би очаквала у един леден принц. С лека въздишка тя се облегна на него, накланяйки глава назад, за да може той по-добре да вкуси дълбините на устата й. Това, което започна като предпазливо проучване, бързо се разви в изгаряща страст. Животът нахлу в нея и тя затрептя чак до крайчеца на пръстите си.
Те се притискаха плътно един до друг, сякаш всеки от двамата искаше да запълни години, минали в празнота. Тя бе замаяна от вкуса и допира му — от здравото му тяло, притиснато до нейното, — от жадността, с която я милваше, изучавайки извивките на дребното й тяло. След една цяла вечност, която бе само началото, тя неясно осъзна, че гърбът й се опира до стената и че без силните ръце на полковника би се свлякла на пода разтопена от щастие.
Той отметна назад глава, останал без дъх като нея.
— Исках да направя това още от мига, в който те срещнах. — Докосна нежно бузата й. — Сега ще те изведа на разходка, после ще отидем да обядваме в най-хубавото парижко кафене и междувременно ще има още целувки. Да?
— Да!
