— Ако бях отрекла обвиненията на Нортууд, ти щеше ли да ми повярваш?
— Така мисля. Исках, отчаяно исках да ми хвърлиш думите обратно в лицето.
Той замълча, после добави с болка:
— Фактът, че ти дори не се опита да отречеш, изглеждаше като доказателство за изневярата ти.
— Ох, този мой ужасен темперамент — пророни тя, пронизана от старата неотшумяла болка. — Бях толкова ядосана и наранена, че имах нужда да избягам, докато не съм експлодирала пред тебе. Трябваше да остана и да се боря.
— Моята липса на доверие беше много по-осъдителна, отколкото твоят оправдан гняв — каза Рафи, а в гласа му се усещаше как сам се осъжда. — Ако баща ти не беше почувствал, че трябва да се махнеш от Лондон, никога нямаше да умре във Франция.
Тя поклати глава.
— Сега е мой ред да се извиня. Независимо от всичко, което казах, когато тогава се спречкахме така ужасно, никога не съм те обвинявала за смъртта му. Вярно е, че напуснахме Англия заради развалянето на годежа ми, но останахме във Франция по-дълго, защото баща ми пращаше донесения до главния щаб на армията. Беше сигурен, че мирът няма да бъде траен, затова използваше пътуванията ни като маскировка, за да наблюдава френските войски и въоръжаването им. — Тя хвърли суров поглед към Рафи. — Както виждаш, стигнах по съвсем естествен път до шпионските си способности.
Рафи въздъхна.
— Благодаря ти, че ми го каза. Стана ми малко по-леко.
— Животът е тъкан с взаимно преплитащи се нишки — изрече тя бавно. — Ако не бяхме дошли във Франция… ако татко не беше убит… ако не бях започнала да работя с Робин… кой знае какво щеше да се случи в Париж тази седмица? Варен може би щеше да успее със заговора си, и Европа отново щеше да стигне до ръба на войната. Затова може би смъртта на баща ми не беше така маловажна, както изглеждаше навремето.
— Надявам се да си права. Има известно успокоение в това, да вярвам, че от трагедиите на миналия ти живот е произлязло нещо добро. — Той извади кадифената кутия от джоба си и й я подаде. — Другата причина, да дойда тук, е, че искам да задържиш тези неща.
Като позна кутията, тя се опита да му я върне.
— Със сигурност не мога да задържа тези изумруди. Те са твърде скъпи.
Той вдигна вежди.
— Ако ти бях дал цветя, щеше да ги приемеш. Каква е разликата?
— Поне пет хиляди лири — отсече тя. — Може би и доста повече.
Той положи ръка върху нейната, която почиваше на кадифената кутия.
— Цената няма значение. Има значение само това, че са от сърце, нито повече, нито по-малко, отколкото биха били цветята.
Топлината, която се разля по събраните им ръце, отслаби съпротивата на Маги. Истината беше, че тя искаше тези изумруди не толкова заради красотата им, колкото заради това, че бяха от Рафи.
— Много добре — каза тя тихо. — Ако наистина искаш да ги задържа, така да бъде.
— Бих искал да ти дам много повече.
Думите му отприщиха изблик на ярост. Защо трябваше да казва това и да развали всичко? Тя скочи на крака, оставяйки бижутата и недоволния Рекс на пейката.
— Не искам да ми даваш нищо повече — каза тя през зъби. — И това е много. Вземи си тези проклети изумруди и ги дай на жената, която ще изрази възхищението си така, както ти искаш.
С изправен гръб тя пристъпи на светло под слънцето и откъсна една роза от храстите. И докато късаше тръните от стъблото, си казваше твърдо, че
Още едно решение, обречено на провал. Рафи се приближи зад нея и положи ръце на раменете й. Макар че в допира му нямаше нищо явно чувствено, неговата близост невъобразимо лесно подкопаваше добрите й намерения.
Той произнесе с дълбокия си, разтапящ глас:
— „Ела, живей със мен, бъди ти моя обич, и всички удоволствия при нас ще дойдат…“
Тя се изскубна и се обърна към него едва когато се отдалечи на безопасно разстояние.
— Проклет да си, Рафи Уитбърн, вече минахме по този път! Няма да ти бъда любовница!
Той можеше пак да се приближи до нея и да пусне в действие всички омайващи оръжия на сетивата, за да се опита да промени намеренията й, но не го направи. Вместо това каза тихо:
— Не те моля да ми станеш любовница. Моля те да станеш моя жена.
Маги бе смятала, че нещата не могат да станат по-лоши, но грешеше. Рафи й предлагаше да осъществи най-дълбокото желание на сърцето си, но думите му отключиха в нея замайващ пристъп на страх и болка.
Без да посмее да се вгледа в дълбините на тъгата си, тя каза твърдо:
— Правите ми голяма чест, ваша светлост, но и двамата знаем, че когато мъже като тебе се женят, те избират богати, красиви, осемнадесетгодишни девици. — Тя се изсмя остро. — Аз не съм нито едно от тези неща. Опасните приключения могат да действат като наркотик, не позволявай на няколкото дни вълнения да объркат преценката ти.
Въпреки недвусмисления й отказ Рафи усети искрица надежда. Марго не беше казала, че не го обича, поради каквато причина бе отказала на Робин и която причина бе единствено от значение.
— Аз не съм „мъже като тебе“. За добро или за зло, аз съм единствено и само Рафаел Уитбърн — каза той с възможно най-разумния си тон. — Имам и достатъчно пари за двама души или дори за сто души, затова състоянието не е от значение. Красота? Тя е в очите на този, който гледа, а в моите очи ти си най- пленителната жена, която някога съм срещал на този свят. Винаги си била. И винаги ще бъдеш… Колкото до годините — той скъси разстоянието помежду им и улови погледа й, стараейки се да я убеди, — единствената осемнадесетгодишна, която съм срещат и която не ме е отегчавала до смърт, си ти… и жената, в която си се превърнала, е дори още по-неустоима, отколкото момичето, което беше.
Когато устните й се открехнаха, за да отговорят, той ги докосна с показалеца си:
— Щом положението е такова, защо не се омъжиш за мене?
Стори му се, че в погледа й проблясват някакви мрачни, скръбни искрици, но тя незабавно спусна над тях непроницаема маска.
Отмествайки ръката му, тя каза:
— Защото твърде добре познавам себе си, Рафи. Никога не бих могла да те споделям с друга жена. Още първия път, когато узная, че имаш връзка с друга, ще се превърна в беснееща вещица и ще вгорча живота и на двама ни. Предполагам, че ще успяваш да прикриваш страничните си увлечения от мене, но никога няма да преживея една лъжа, колкото и очарователно да е изказана.
— Не съм искал формален брак нито когато бях на двадесет и една години, нито сега — каза той пламенно. — Ако се оженим, заклевам ти се, че никога няма да ти дам повод да се съмняваш във верността ми.
Тя оспори с вдигане на рамене уверението му и продължи:
— Всеки допуска грешки, Рафи. Не е необходимо да се жениш за мене, за да поправяш последиците от това, че си повярвал на Нортууд. Радвам се, че съм независима, и нямам желание да се откажа от това.
— Сигурна ли си? Никой, чиито ръце са стиснати в юмруци, не мисли ясно, а това е прекалено важно, за да се решава, когато човек е ядосан.
Тя издаде някакъв задавен звук, нещо средно между смях и хълцане, погледна надолу и видя, че ръцете й са стиснати в юмруци, а кокалчетата на пръстите й чак са побелели. Тя полека отпусна пръсти и когато ги изправи, забеляза, че треперят.
— Любовта помежду ни, когато бяхме млади, беше много истинска и изключителна — каза тя с несигурен глас, — но никога не можем да се върнем към нея. Приеми, че всичко е свършило, Рафи.
Той взе лявата й ръка и внимателно започна да масажира полумесеците, които ноктите й бяха оставили по дланта.
— Защо да се връщаме назад, когато можем да вървим напред? Със сигурност сега можем да внесем дълбочина и мъдрост в любовта, каквито не сме имали през всичките тези години.
